Къде ги беше виждала?
Джефри дойде при нея. В ръцете си държеше две чаши, пълни с вино.
— Нямам търпение да настъпи час по-скоро сватбения ден на Колин — каза той и подаде едната чаша на Хилда.
Тя никога не му беше имала доверие и това, че беше побеснял, докато биеше Вивиан, я направи по-подозрителна и дори озлобена към него. Но тези чувства не можеха да бъдат причина, за да се развали сделката им.
— Искам да си тръгна — каза Хилда, тъй като знаеше, че дъщерите й няма да могат да хванат никакъв мъж, докато онази кучка, маскирана като богиня, привличаше всички погледи на присъстващите. — Би ли се погрижил каретата ни да чака пред вратата?
Джефри отпи една глътка от виното, без да сваля погледа си от Хилда, а по израза на лицето му личеше, че се забавлява.
— Добре, щом искаш.
— Кавга между влюбени? — попита любезно свещеникът.
Вивиан сложи маската и се почувства неловко заради сълзите си. Тя поклати глава, тъй като нямаше желание да обсъжда проблемите си с един непознат. Не можеше да види лицето му, защото качулката му го криеше напълно.
— Той не ви ли обича?
Странен въпрос и твърде интимен дори и за един маскарад. Дали нямаше предвид херцог Кронфийлд?
— Да, не ме обича. Освен това той е женен.
— Не говоря за онзи стар човек — отговори свещеникът. — Питам ви за Зеления мъж.
Зеления мъж.
Настъпи тягостно мълчание и Вивиан почувства внезапен страх.
— Познавам ли ви? — попита тя свещеника. Достраша я, че бяха останали сами в дългия коридор.
— Не, но аз ви познавам. И знам, че вие сте момичето, което той обича.
Вивиан видя камата, която проблесна в ръката му. Беше я скрил в широките ръкави на расото си. Същата кама, с която е убил Розалинд, сети се тя.
Оливър не можа да открие Вивиан никъде в залата.
— Загубихте я, така ли? — попита го херцогът на Кронфийлд, като сложи ръка на рамото му. — Изглеждаше разстроена.
— Видяхте ли я накъде отиде?
— Надолу по коридорите, предполагам.
Замъкът на Кронфийлд беше огромен, затова и коридорите бяха много. Оливър не искаше да мисли за това, което можеше да й се случи.
Защо не е останала на светло, както я беше посъветвал?
А къде беше Бърт?
— Той не ме обича.
— Не ме прави на глупак!
Вивиан усети как ядът и злобата все повече се разрастват у този мъж.
— Хайде, ела тук! — заповяда той и направи знак с камата.
Вивиан разбра, че ако той успееше да я замъкне на някое по-скрито място, тя нямаше да излезе жива оттук.
Свещеникът беше застанал близо до прозореца. И тогава й хрумна идеята да дръпне силно тежките завеси, които да се стоварят върху него. Но той видя накъде сочат очите й и се усмихна.
— Недей. Ще съжаляваш.
Спасението дойде толкова неочаквано, че Вивиан го сметна за цяло чудо.
— Ваше преосвещенство, недейте — каза една хубава тъмнокоса млекарка, която подтичваше несигурно пред явно пияния кардинал, чиито зачервени очи светнаха от удоволствие, когато видя свещеника.
— Казвам ти, сине мой, помогни ми да хванем тази хубавица. Така ще можем да й се порадваме заедно.
Вивиан започна да се придвижва към балната зала. Беше сигурна, че този мъж не беше толкова глупав, та да я убие пред двама свидетели. Зад жестокостта му се усещаше необикновена слабост.
Свещеникът се наклони към нея, ножът проблесна в ръката му и Вивиан усети, че пръстите му хванаха косата й. Той бързо отряза една къдрица. Тя се изтръгна, но той я хвана за ръка и я дръпна към себе си.
Този кратък миг, когато телата им се докоснаха като в любовна прегръдка, беше най-ужасното преживяване за нея. След минута и други двама маскирани гости, очевидно пияни, минаха покрай тях. Ако искаше да действа, трябваше да го направи бързо.
Вивиан се изскубна от хватката му, като остави в ръката му едната от дантелените ръкавици на Розалинд, загрубялата кожа на ръцете й беше последното нещо, което я интересуваше в момента.
Тя започна да тича надолу по коридора с все сила, молейки се да е налучкала вярната посока.
Неговият гърлен смях отекна в ушите и заедно с думите, които той извика след нея:
— Ще се срещнем отново…
Тя не спря лудия си бяг, докато не стигна до балната зала, после хукна през ширналия се мраморен под, изкачи се по стълбите и излезе навън в нощта.
Той я видя, когато тя си проправяше път през тълпата. Всички я видяха. Оливър усети паниката й и хукна да я догони. Когато излезе навън, изтича до коня си и метна на седлото.
— Натам! — извика Дейвид, като посочи с ръка посоката, в която беше хукнала Вивиан. Самият той не успя да я последва, тъй като не можа да развърже втория кон.