— Прибирай се вкъщи, Дейвид. Аз ще я намеря.
Оливър беше отгледал дорестия си кон, който сега яздеше, още от съвсем малко жребче. Красивото животно обичаше да препуска и не се нуждаеше от насърчаване. Оливър само го сръга леко с коленете си и животното се втурна в лудешки галоп.
Вивиан чу чаткането на конски копита зад себе си и тъй като беше уверена, че това е убиецът, започна да тича още по-силно. Изящните пантофки й пречеха да тича по хлъзгавата каменна настилка. Вивиан се подхлъзна и тънката сребриста материя на роклята й се прокъса на коленете. Но стана бързо, защото знаеше, че от това зависи животът й. Усети пръхтенето на коня точно над себе си. В този момент две мускулести ръце я повдигнаха. Тя се мяташе яростно, за да се отскубне от тях. Тъмната мъглива нощ се огласи от ужасяващия й вик. Но когато разбра, че този, които я държеше, беше Оливър, успокоена, се разрида. Зарови лице на рамото му, а тялото й трепереше силно.
Оливър намали хода на коня си. Притисна Вивиан силно до себе си.
— Видях го — пошепна задъхано тя. — Видях го. Беше свещеникът.
Беше сигурна, че няма никаква надежда той да бъде открит, защото на бала имаше няколко души, които се бяха маскирали като свещеници. Не беше уверена, че ще може да посочи кой от всички тях беше посегнал на живота й.
Пръстите на Оливър трепереха, когато я поглади по косата. Погали бузата й и притисна Вивиан до себе си, сякаш искаше да се увери, че наистина нищо лошо не й се е случило.
— Ще дойдеш с мен.
Вивиан не отговори. Яздиха известно време мълчаливо. После тя погледна към Оливър й отсече:
— Не мога.
— Вивиан, трябва.
— Не мога да оставя Сюзън.
— Ще я вземем с нас.
— Сюзън да язди?
— Ще изпратя каретата.
— Не, не мога да я оставя сама в онази къща, дори й за миг. Няма да понеса, ако й се случи нещо.
Колко добре познаваше той това чувство!
— Мащехата ти не е ли вкъщи?
— Тя никога не се прибира преди полунощ.
— Тогава аз ще отида до нас й ще се върна с каретата. А ти в това време опаковай нещата си.
— Не можеш ли да дойдеш утре сутринта?
— Защо?
— Тя не се чувстваше добре. Не искам да нарушавам почивката й.
Той знаеше, че беше победен.
— В колко часа да дойда?
— В седем. Чакай ни пред задния вход, откъм градината.
— Както кажеш.
Оливър се поддаде на молбите й, защото беше спокоен, че убиецът не знаеше коя е Вивиан, нито пък — къде живее. А Хилда не тормозеше слугите си поне докато спят.
Беше убеден, че не съществува сила, която да му попречи да отведе Вивиан от къщата на мащехата й утре сутринта.
Той я изпрати здрава й читава до дома й. Дейвид, който я чакаше, отключи масивната порта.
— До утре — извика тихо след нея Оливър.
— До утре — отговори тя.
Когато Вивиан влезе в двора, Дейвид пошепна:
— Тя се прибра рано тази вечер, но бъди спокойна — няма нищо страшно. Мама те прикри, като каза, че си търкала цял ден огнището й си твърде мръсна, за да можеш да им помогнеш при събличането на дрехите.
Тя отиде в стаята си и си съблече костюма. После облече бързо слугинската си рокля й се върна в кухнята. Сюзън седеше до огнището и кърпеше чорапи.
— Господарката се появи най-неочаквано! — пошепна жената, когато видя Вивиан. — Това е толкова необичайно за нея!
— И не се ли усъмни в нещо?
— Поне аз не забелязах. Намажи се със сажди, защото й казах, че си чистила огнището.
— Да, тази работа никога вече няма да я върша.
Вивиан разказа набързо на скъпата си приятелка, че Оливър ще дойде да ги вземе сутринта.
— Бих искала да видя лицето й — унесе се в мисли Сюзън, — когато утре закуската й не пристигне както обикновено, и когато ще дотърчи долу и ще види, че слугите й са изчезнали! — Челото й се набръчка тревожно. — Той ще вземе ли Мери и Виктор?
— Ще вземе всички до един. А сега спи. Аз ще събера багажа ни.
— Не ми се спи. Иска ми се да танцувам на покрива цяла нощ, като знам, че най-после ще се махнем от това място!
Хилда лежеше притихнала в спалнята си, но не можеше да заспи. Всеки път, когато затвореше очи, призракът на онова проклето момиче, облечено в сребристо, със златисточервена коса, изплуваше пред нея.
И тези обувки…
Те не й даваха мира — тези обсипани с блестящи камъни пантофи. Някакъв спомен, погребан дълбоко в съзнанието й, като че ли искаше да излезе наяве. Трябваше й малко време и щеше да си спомни, но тя беше тъй нетърпелива и искаше да го разбере още сега.
Чудеше се дали си струва да напусне топлото си легло, за да позвъни на Мери и да й каже да й донесе чаша чай.
Стана от леглото си, но се спъна в нещо и изруга на висок глас. Запали свещта и видя, че на пода до леглото й има една кошница. Разбира се, отново дело на Дороти. Беше разчистила гардероба си с надеждата, че скоро ще бъде напълнен с нови бални и дневни рокли. За дъщерите й щеше да бъде голяма изненада, когато разберяха, че вече нямат нари.
Опита се да избута с крак кошницата от пътя си, но тя не се помръдна.
Загложди я любопитство, тя се наведе и отвори капака. Дороти беше натъпкала нещата си в кошницата, без да се постарае дори да ги подреди.
Хилда извади един гребен, украсен с камъни, които блещукаха весело на светлината на свещта. Може би щяха да го приемат в заложната къща. Тя го постави на леглото и продължи да рови в кошницата. Беше извадила по-голямата част от съдържанието й, когато седна и си пое дълбоко дъх. Приличаше на лов на съкровища. Досега беше занесла много неща в заложната къща, за да се сдобие с парите, нужни за следващото събиране на карти.
На дъното на кошницата имаше зелен плетен шал и един позлатен медальон. Верижката липсваше, но бижуто беше красиво и Хилда отвори малкото му капаче.
Елиза.
Как мразеше тази жена! На малкия портрет се виждаше Елиза като дете. Хилда се вгледа в красивата дантелена рокля с копринен колан и в малките бродирани пантофки.
Пантофки…
Паметта й изведнъж се проясни и тя видя как Елиза танцува. Всички мъже изгаряха от желание да разговарят с нея, надпреварваха се да я разсмиват, докато Хилда винаги бе седяла настрани, сама, винаги в сянката на красивата Елиза.
Да, ето я Елиза, която се смее, докато танцува в балната зала, а на малките й крака проблясват обсипаните с камъни пантофки.
Пантофките с камъните…
— Не може да бъде! — пошепна тя в тихата стая. — Не може да бъде!
Но вече й бе ясно, че това е самата истина. Разбра го в мига, когато в спомените й изплува образът на Елиза. Същата грациозност и чар беше видяла тази вечер у това момиче, което се усмихваше на херцога на Кронфийлд.
Същата усмивка, с която Елиза й се беше надсмивала винаги.
Усмивката, с която Вивиан й се надсмиваше сега…
Хилда взе свещта, излезе от спалнята си и тръгна към стаята, където спяха дъщерите й.