— Пусни стъклото.
Това беше гласът на Джефри.
Тя се обърна към него, но продължаваше да държи под око Хилда.
— Казах, пусни го. Става вече дяволски отегчително, Вивиан.
Той мушна ръка в колана си и извади оттам един малък пистолет.
— Пусни го или ще изпратя един куршум в главата на старината.
Завързаха я за стола пред огнището.
Вивиан въртеше главата си и се опитваше да види Сюзън. Молеше се приятелката й да се успокои, за да може да възвърне силите си. Не знаеше на какво друго да се надява.
— Прекрасна рокля, нали? — каза Хилда. Повдигна сребристата рокля и след миг я хвърли в огъня. Пламъците облизаха и лакомо погълнаха блестящата материя. Вивиан си припомни колко време и труд беше положила Сюзън, за да й я направи по мярка. Мигар оттогава беше минал само един ден?
Двете дъщери вече бяха дошли на себе си и ядосаната Хилда им зашлеви по един жесток шамар.
— Ако не беше дошъл Джефри, тази кучка щеше да избяга!
В ръката си държеше едно остро стъкло.
— А сега смятам да дамгосам това хубаво малко личице.
— Не — каза спокойно Джефри. — Аз те спасих и за награда искам тя да ми принадлежи. — Бледите му като на влечуго очи светнаха от удоволствие. — Отсега нататък аз ще взимам решенията.
Хилда не каза нищо, но Вивиан знаеше, че вътрешно негодува. Джефри продължи мисълта си. Гласът му беше тих, нежен — пълна противоположност на това, което възнамеряваше да направи.
— Искам веднага да я заведа в имението ми в провинцията. О, не се тревожи. Хилда! Ще получиш парите си — можеш да бъдеш сигурна в това. Но първо, бих искал да се възползвам от една от спалните ти.
Очите на Хилда светнаха злобно, когато тя изгледа Вивиан.
— Разбира се. Никога не бих позволила да си помислиш, че съм неблагодарна за това, което направи за мен, Джефри.
Той се усмихна, а Вивиан потръпна от ужас.
— Искам да я заплодя колкото се може по-скоро.
— Какво ще правим с това? — попита Миранда и повдигна венеца от рози, маската и пантофките.
Хилда погледна към Вивиан. Взе една обувка от ръцете на дъщеря си и започна да я размахва пред очите на Вивиан.
— Били са на майка ти, нали?
Момичето не отговори.
Бавна, триумфална усмивка се разля по грозното лице на мащехата й.
— Ще ги изгорим.
Загубата на скъпия спомен щеше да бъде ужасна за Вивиан, но тя нямаше да достави удоволствие на тази жена, като покаже страданието си. Джефри развърза вървите, с които я бяха вързали за стола. После събра китките й и ги пристегна с една от вървите. По същия начин овърза и краката й.
— Тя е като дива котка — каза той, без да се обръща специално към някого. — Затова трябва да взема специални мерки.
Той се наведе и я метна на рамото си. Последното нещо, което Вивиан можа да види, беше Сюзън, която лежеше напълно неподвижна на студения каменен под, а Хилда и дъщерите й се смееха и гледаха пламтящия огън.
Когато Джефри я носеше нагоре по стълбите, Вивиан успя да извърне главата си и да види часовника, който висеше на стената в коридора.
Шест и четвърт. Оливър щеше да пристигне едва след четиридесет и пет минути. През това време в грубите ръце на Джефри щеше да призове смъртта поне хиляда пъти.
Джефри я вкара в една от спалните за гости и заключи вратата зад тях.
Дейвид влезе в кухнята само няколко минути след като Хилда и дъщерите й бяха излезли. Той видя майка си, изтича при нея, коленичи и докосна моравия белег на лицето й.
— Мамо? — Гласът му издаваше паниката, която го беше обзела. — Мамо!
Без да отвори очи, Сюзън пошепна:
— Доведи… Оливър… Онова чудовище… я занесе… горе.
Той се поколеба. Не смееше да остави майка си сама. Сюзън си пое още една мъчителна глътка въздух.
— Моля ти се…
Оливър тъкмо наглеждаше как върви впрягането на конете в една от най-големите карети на чичо му, когато видя Дейвид да препуска към конюшнята. Момъкът не си беше направил труда дори да оседлае коня си. Ризата беше излязла от панталоните му, а краката му бяха боси.
— Вивиан! — извика той, а погледът му изразяваше ужас. Адамовата му ябълка подскачаше бясно нагоре-надолу. Той скочи от коня още преди животното да беше спряло напълно.
— Той я хвана. Онзи негодник, който я би. У Хилда е.
Без да каже дума, Оливър взе поводите, скочи на гърба на скопения кон и профуча през двора така, сякаш го гонеше дяволът.
— Много хубаво — каза тихо Джефри.
Вивиан едва преглътна. Устата й беше запушена с една груба запушалка, която той беше изобретил. Опитваше се да не показва страха и погнусата си. Този път я беше вързал за леглото и нарочно беше рязал бавно, парче по парче, роклята й, докато накрая беше останала само по долна риза и фуста. Това, което щеше да й се случи в тази спалня, щеше да бъде далеч по-лошо от всичкия бой, който беше изтърпяла.