Той опря ножа до ризата й и разряза тънката материя така, че тя падна от тялото й, оставяйки я съвсем гола до кръста.
— Прекрасно — каза той, въпреки че очите му останаха студени, в контраст с фалшивата топлина в гласа му.
Ръката му погали гърдите й и Вивиан затвори очите си. Не чувстваше срам, а само страх и студ.
— Погледни ме — пошепна той.
Не можеше, не искаше да го погледне.
— Погледни ме! — рязко каза той и й зашлеви един шамар.
Вивиан отчаяно си наложи да мисли за други пеша. Тя се чудеше как Джефри може да изпитва удоволствие, като измъчва една жена, като я връзва, запушва устата й и я бие.
— А сега сваляй фустата! — каза нежно той. На Вивиан й се прииска да припадне.
Но точно в този момент се чу трясък, вик, а след това и тропане на крака, обути в ботуши, които тичаха нагоре по стълбите.
Преди още Джефри да огледа напълно стаята, някой ритна силно заключената врата. Вторият ритник я разби и Оливър влетя в спалнята.
От това, което видя в очите му, Вивиан разбра, че Джефри вече е мъртъв.
Оливър не му даде възможност да каже ни дума, а само го фрасна по челюстта със свития си юмрук. Джефри политна назад, Оливър го удари отново. Този път счупи аристократичния му нос. Третият удар улучи Джефри в стомаха и той се преви на две. Последният удар беше по главата, удар, който го накара да се срути на земята.
— Спри! Моля ти се!
Гласът му беше писклив и издаваше ужаса му, но Оливър не показа никаква милост. Безмълвно, в някакъв унес, той продължаваше да сипе удари върху лицето на мъжа, докато накрая то се превърна в една кървава маса.
Тогава Оливър се зае с останалите части на тялото му. За Джефри беше ясно, че не можеше да се противопостави на своя бесен противник, и само притискаше ръце към гърдите си, ревеше и хленчеше умоляващо. Оливър му нанесе един последен удар в главата. Тогава мъжът падна в безсъзнание на пода.
Оливър отиде при Вивиан и извади внимателно запушалката от устата й. Очите му бяха помътнели от страх. Той свали окървавената си риза и наметна с нея голите рамене на Вивиан. Взе я на ръце и я изнесе от стаята, слезе по стълбите и тръгна към кухнята.
Къщата беше безлюдна. Хилда и дъщерите й очевидно бяха решили, че е по-добре да не се мяркат пред Оливър, докато той беше в такова настроение.
Дейвид и Мери бяха помогнали на Сюзън и сега тя седеше на стола до огнището, а Виктор й приготвяше чаша чай. Все още изглеждаше зле, но дишането й беше по-добро. Вивиан се запъти към нея.
Не можеше да говори. Просто падна на колене пред възрастната жена и като взе ръката й, я целуна. Очите на Сюзън плувнаха в сълзи и тя започна да гали несръчно косата на Вивиан. Но ръката й замръзна, когато видя кръвта по бялата ленена риза.
— На Оливър е — пошепна Вивиан.
— Онзи човек причини ли ти болка?
— Не — усмихна се тя, като си спомни бързата и яростна борба. — Поне не такава, каквато му причини Оливър.
Няколко мъже от прислугата на Оливър вече носеха багажа им в каретата. Мери и Виктор стояха неловко настрана, до вратата на килера. Вивиан разпозна страха, който се четеше в очите им.
— Може ли Виктор и Мери да дойдат с нас? — попита тя Оливър.
— Разбира се. Ако желаят.
Те събраха набързо оскъдния си багаж и скоро каретата беше напълно натоварена.
— Сега — каза Оливър, като коленичи до стола, на който седеше Сюзън. — Можем да тръгнем веднага директно за вкъщи, но ако искате да си починете малко тук, аз мога да изпратя моите хора, които да докарат още една карета.
Сюзън поклати глава и се изправи бавно.
— Искам да се махна час по скоро от тази къща, пък дори и ако трябва да лазя и на четири крака.
Дейвид въздъхна.
— Не гледай така тъжно към мен, мамо. А сега се хвани за ръката ми.
Всички се засмяха и излязоха от мрачната кухня навън, в огряната от слънцето ранна утрин.
Вече се бяха качили в каретата, когато Вивиан извика стреснато:
— Обувките ми!
— Къде си ги оставила? — попита Оливър.
— Тя ги хвърли в огнището — отговори Вивиан и тъй като споменът за събитията сутринта я завладя отново, тя започна да плаче.
— Бяха на майка й — обясни Сюзън. — Хилда ги хвърли в огъня.
— Ще се върна и ще видя дали мога да спася нещо — каза спокойно Оливър.
— Ще дойда с вас — заяви Дейвид.
— Карай директно вкъщи — нареди Оливър на кочияша си.
Като слезе от коня, той надникна през прозореца на каретата и каза: