— Виктор, Мери, вярвам, че ще направите всичко, което е по силите ви, за да бъде пътуването удобно. Имайте грижата за тях, защото са преживели ужасен шок.
След като каретата замина, той и Дейвид се върнаха в тихата кухня.
— Сигурен ли си, че взехме всичко, Дейвид? Защото нямам никакво желание да се връщам отново тук.
— Вивиан опакова всичко снощи, поне така ми каза.
— Нека да проверим, за да бъдем сигурни.
Когато Оливър влезе отново в кухнята, усети как гневът отново забушува в него. Не можеше да се помири с мисълта, че Хилда и дъщерите й бяха унищожили и малкото неща, които момичето притежаваше. Куклата от китайски порцелан беше счупена, миниатюрата с портрета на майката на Вивиан беше скъсана. Вивиан реши да я занесе на един художник-портретист, който щеше да възстанови портрета.
Отиде до огнището и коленичи пред него. Огънят беше угаснал, но имаше няколко нажежени въглена, които още светеха ярко. Като взе една дървена лъжица от масата, той започна да рови с дръжката в пепелта, търсейки някаква следа от обувките.
Това, което намери, го удиви.
Отне им няколко часа, докато изгасят напълно огъня. После изчакаха жаравата да изстине, събраха пепелта и я пресяха внимателно. Излязоха от кухнята, оставяйки цялата бъркотия и мръсотия зад себе си.
Изморени, двамата мъже се отправиха към дома.
Оливър намери Вивиан в гостната стая на втория етаж. Беше седнала до дивана, на който лежеше Сюзън. Възрастната жена спеше, а старият й котарак се беше свил на кълбо в краката й. Тя изглеждаше много по-добре, макар че все още дишаше трудно.
Без да обръща внимание на раздърпания вид на Оливър, тя изтича към него и го прегърна. Той я притисна до себе си, доволен, че най-после я беше довел вкъщи.
— Съжалявам — каза тя, когато той взе един стол и седна до дивана.
— За какво?
— За обувките. Сигурна съм, че нищо не е останало от тях.
— Не. Останало е — пое той двете й ръце в своите. — Майка ти е била умна жена и е познавала добре характера на баща ти. Кажи ми какво е казала кръстницата ти, когато ти е дала обувките.
— Ами каза нещо… за сватбата ми. Че трябва да ги обуя в деня на сватбата си, в деня, в който напусна къщата на баща си.
Той се усмихна.
— Но защо ме питаш? Какво има? Кажи ми.
— Обувките, скъпа моя, ги няма, но скъпоценните камъни са тук.
— Но… Не разбирам. Скъпоценните камъни бяха само лъскави стъкълца.
— Истински скъпоценни камъни. Диаманти, рубини и сапфири, които издържат и на най-силния огън.
Вивиан не можеше да проумее какво й казва Оливър.
— Майка ти е скрила цяло състояние в тези обувки и го е направила много умно, като ги е оставила на показ. Зашила ги е за пантофките, а после ги е натъркала с восък, за да загубят малко от блясъка си. И така те са минавали само за лъскави стъкълца.
Той видя как ръката й бавно се повдигна и покри устата й.
— Сега ти си богата жена, Вивиан.
Тя не можеше да проговори, а само поклати глава.
— Исках да знаеш това, преди да те помоля да се омъжиш за мен. Сега си богата и можеш да правиш каквото си искаш — каза той и се спря, като си спомни за последния им спор в библиотеката. — Дори можеш да се освободиш от мен, ако желаеш.
Тя протегна ръка и докосна косата му, отмятайки назад един кичур, който беше паднал върху лицето му. Той усети любовта и дори в този най-обикновен жест и сърцето му ускори ритъма си.
— Ти си един упорит глупчо, Оливър. Всичко, което съм искала в този свят, си ти.
— Но аз ти причинявам само грижи и беди.
— А не ти ли отвръщам и аз със същото?
Той се засмя и се втренчи в ръцете си. Чувстваше се много неловко, дори по момчешки непохватно.
— Това го умееш много добре.
— Ти нямаш представа, нали?
— За какво?
— За това, колко много те обичам.
Тя стана от стола и седна в скута му, без да обръща внимание на покритите му с пепел дрехи. Като повдигна главата си, така че устните й да докосват ухото му, тя пошепна:
— В света няма друг като теб, Оливър.
Чувстваше се толкова успокоен и облекчен, че усети как сълзите започнаха да парят очите му. Като премигна бързо няколко пъти, той пошепна:
— Обичам те, Вивиан. Ти си всичко за мен.
Бръкна в джоба на жилетката си и извади един пръстен. Златният кръг улови светлината на следобедното слънце и трите прекрасни кървавочервени рубина засияха като огнени пламъци.
— Принадлежал е на майка ми.
Той го постави на пръста й и целуна ръката й.
— Точно по мярка ти е — пошепна той, а тя се обърна към него, обви врата му с ръце и го целуна, позволявайки му да почувства цялата обич, която той извикваше у нея.