Вивиан почувства как червенина заля врата й и започна да пълзи по бузите й. Срамуваше се, че беше толкова невежа. Гордостта й не й позволяваше да признае всичко на Оливър и да го помоли да я напътства, докато свикне с всички условности, които изискваше етикетът.
Хенри влезе в кухнята, остави подноса и се обърна към нея.
— Мисис, аз съм на вашите услуги.
Вивиан погледна Сюзън. Приятелката й сви рамене и я погледна така, сякаш искаше да й каже: „Преглътни гордостта си, моето момиче, и се възползвай от възможността.“
Вивиан се обърна към камериера и кимна бавно с глава.
— Мисис, кажете ми от каква помощ имате нужда? В какво се чувствате несигурна?
Тя преглътна и се насили да отговори.
— Нямам представа как трябва да се храня на масата. Имам предвид на официална вечеря.
— Разбирам.
Хенри се отнасяше към въпроса много сериозно.
— След смъртта на майка ми… О, знам как се яде хляб и сирене и как да избърша чинията си с хапка хляб, но нямам абсолютно никаква представа как да се държа на една официална вечеря.
Тя извърна поглед, тъй като се почувства много унизена.
Гласът на Хенри беше тих, спокоен и благ.
— Мисис, имате ли нещо против, ако започнем обучението още тази вечер?
— Съгласна съм. И моля те, не ме наричай „мисис“, защото това ме кара да се чувствам така, сякаш съм на хиляда години.
Вивиан забеляза леката усмивка, която премина по лицето на възрастния мъж, но после то възвърна нормалното си спокойно изражение.
— Добре тогава — каза той, като се усмихна и на двете. — Да започваме.
Оливър довърши последната сметка и остави перото си. Той се протегна, стана и тръгна по дългия коридор към спалнята. Очакваше вътре да намери Вивиан. Когато влезе в стаята, огънят гореше буйно, леглото беше приготвено за спане — всичко беше готово за прекрасната вечер, която му предстоеше да прекара със съпругата си. Но самата нея я нямаше.
Реши да я потърси. Знаеше, че тя прекарва голяма част от времето си в кухнята със Сюзън. Но и кухнята беше празна.
Това изобщо не беше в неин стил.
Нима се криеше от него? Но след малко зърна трептящата светлина на свещта, която идваше от трапезарията за гости, и тръгна нататък. Точно се канеше да извика, когато чу гласа на Хенри, спокоен и строг.
— Добре, а сега сякаш току-що са ви сервирали супата.
Оливър застана в сянката на вратата и погледна какво става вътре в стаята. Вивиан беше седнала до масата, а Сюзън и Хенри седяха от двете й страни. Ундина, кучето на Хенри, лежеше в краката й.
Нерешително, насърчавана от Хенри, Вивиан вдигна сребърната лъжица и започна да имитира, че яде супа.
— Чудесно! Точно така!
Оливър, скрит в сянката, усети как нещо се надигна в гърлото му. Видя благодарността, с която неговата млада съпруга погледна камериера му.
Разбира се. Вечерята у херцога.
Почувства се като пълен глупак за това, че не беше предугадил нейното притеснение.
— Може ли да го повторим още веднъж? — попита Вивиан.
— Можем да повтаряме всичко, което искате, и колкото пъти кажете. Господарят ще е зает със сметките си поне още един час.
Оливър се усмихна. Беше препускал през изписаните с цифри страници, защото искаше да бъде колкото се може по-скоро със съпругата си, но сега нямаше да издаде присъствието си, защото знаеше, че това щеше да смути ужасно Вивиан.
Когато обучението започна отново, той се измъкна, качи се тихо по стълбите и отиде в спалнята.
Тя влезе в спалнята след един час.
Оливър лежеше под завивките и четеше на светлината на свещта. Вдигна поглед от книгата и й се усмихна.
— Свършил си по-рано! — каза тя.
— Малко по-рано. А как мина вечерта ти със Сюзън?
— Отлично.
Той остави книгата си върху леглото, за да я наблюдава как прелита из стаята. Първо, отиде зад паравана, за да се съблече и да сложи украсената си с дантели нощница, после отиде при Джона и Джокаста и ги помилва по главите и едва тогава се плъзна под завивките до него.
— Не исках да прекъсвам четенето ти.
— Ти си една доста съблазнителна чаровница, присъствието на която може да разсее всеки мъж.
Усмивката напълно издаваше щастието й.
— Мисис, изглеждате щастлива.