— Наистина съм щастлива.
— Мога ли да знам причината?
Тя дръпна закачливо една къдрица от косата му, която беше паднала на челото му, и каза:
— Не. Не може.
— Ах, каква мистериозна жена!
— Точно така.
Той я целуна и я погледна право в очите.
— Има ли нещо, което би искала да ме попиташ?
Тя намръщи леко челото си:
— Да, но не и сега.
— Нещо, с което мога да ти помогна?
— Не. Написах отговора на поканата за вечерята, после със Сюзън оглеждахме гардероба ми, за да изберем подходяща рокля за вечерта. Но мога да те попитам дали одобряваш избора ми.
— За мен ще бъде чест — целуна я отново той, но този път целувката му беше по-страстна. Плъзна ръката си под нощницата й. Когато телата им започнаха да се извиват под завивките, книгата падна на земята.
— Оливър, книгата ти…
— Може да почака — пошепна той и като хвана ръката й, я постави върху възбудената си мъжественост. — Този, обаче, не може да чака.
Вечерята у херцога беше истински успех. Макар че раците, полети с масло, желираното говеждо с многото гарнитури и кремът от цариградско грозде, полят с каймак, да бяха разкошни, Оливър не можеше да свали поглед от съпругата си. Тя беше със зелена копринена рокля, която подхождаше на очите й, и носеше перлената огърлица и обици, които той й беше подарил в деня на сватбата. Деколтето на роклята й беше дълбоко изрязано и показваше прекрасните й гърди, косата й беше събрана на кок, а навитите на букли къдрици падаха върху голите й рамене. Въпреки че храната и виното бяха прекрасни и биха задоволили и най-изтънчения вкус, а разговорът беше духовит и забавен, той не можеше да мисли за нищо друго, освен за това с по-скоро да я заведе вкъщи и да я положи в леглото.
Артър Ремзи, херцогът на Кронфийлд, изглежда прочете мислите му. Възрастният мъж и прекрасната му съпруга бяха очаровани от двамата младоженци, които не можеха да откъснат очите си един от друг. Хенри беше обучил Вивиан прекрасно. Беше й казал да се държи естествено и да се противопоставя на импулса да се впуска в теми на разговор, в които не се чувства сигурна. Сега тя сияеше по-ярко и от скъпоценен камък.
След вечерята вместо мъжете и жените да се разделят, както беше прието, Артър ги изненада, като предложи всички да го придружат в библиотеката.
— Имам нещо за твоята очарователна съпруга, Оливър. Сватбен подарък.
Оливър реши да откаже скъпия подарък, който, както предполагаше, възрастният мъж беше решил да даде на жена му.
— Видях го в един магазин скоро след нейната смърт и тъй като не можех да понеса мисълта, че той ще виси на стената в някой чужд дом, реших да го купя — каза Артър и посочи към портрета, който висеше над камината в библиотеката.
Вивиан се разтрепери цялата. Оливър я подхвана, за да я подкрепи.
— Това е твоята майка, нали? — попита Артър. Гласът му беше много нежен.
Вивиан кимна с глава. Оливър видя сълзите, които се стичаха по бузите й. Тя не откъсваше очи от портрета на младото момиче с огненочервени коси и тъмнозелени очи, които блестяха, пълни с трептящ живот.
— Нарисуван е… след обявяването на годежа й с баща ми.
Артър се колебаеше.
— Не знам как да ти го кажа, скъпа моя.
Оливър подаде носната си кърпа на съпругата си и хвана другата й ръка.
— Говорете — каза той на Артър.
— Имам силно подозрение, че твоята майка е била вече бременна, когато този портрет е рисуван — каза той и се изкашля нервно. — Моят брат — близнак, Андрю, беше влюбен в майка ти. Двамата имаха любов от няколко месеца и Андрю искаше да се ожени за Елиза — каза той и се усмихна печално. — Както и повечето от нас, ако трябва да бъда честен.
— Какво се случи? — пошепна припряно Вивиан. Оливър усети силното вълнение в гласа й. Сърцето го болеше за нея, но той подозираше, че това, което казва Артър, беше самата истина, защото Вивиан изобщо не приличаше на безчувствения, недодялан Хоумър Ленър.
— Андрю почина при злополука по време на лов — спря се за миг херцогът, за да възвърне самообладанието си. — Майка ти беше обезумяла от скръб. Опитах се да се срещна с нея после, но тя се скри от мен. По-късно чух, че се е сгодила за Хоумър.
— Заради мен — пошепна Вивиан.
Артър кимна с глава.
— Не бих се осмелил да ти кажа това, ако не подозирах коя си, след като те видях на маскарада. А тази вечер имах възможност да те наблюдавам по време на вечерята. Вивиан, сигурен съм, че ти си детето на моя брат. Освен че приличаш поразително на майка си, ти притежаваш маниери, които бяха присъщи само на него.
Възрастният мъж й се усмихна нежно.
— А този грозд е последното доказателство.
— Какво искате да кажете? — попита Оливър. Загрижен за съпругата си, той заведе Вивиан до стола зад бюрото на Артър и я сложи да седне. Тя продължаваше да не откъсва очи от портрета на майка си. Оливър започна да се тревожи за нея.
— Виждате ли този грозд? Когато се държи по този начин, близо до женската утроба, той се явява като символ на плодовитостта. Сигурен съм, че Хоумър е бил доста невеж, за да се сети какво точно е искала да каже тя, но Елиза явно е била наясно с посланието, което е изпратила.
— Защо не е дошла при вас? — пошепна Вивиан.
— Дядо ти беше против тази любов още от самото начало. Не си спомням вече причината, но си спомням, че брат ми се срещаше тайно с майка ти.
Погледите на Оливър и Вивиан се срещнаха. Колко еднакви съдби имаха майката и дъщерята!
— Тогава… вие сте моят чичо.
Артър кимна с глава.
— Да, така е. А Даяна е твоята леля. Имаме седем деца, които са твои братовчеди, ако, разбира се, ги искаш…
— О, да! — пошепна Вивиан и Оливър сложи ръката си на рамото й. Тя я покри със своята и той усети колко студени бяха ръцете й.
— Сега ще ви оставя сами. Даяна ще сервира кейка и чая по-късно, но ако искате да тръгнете по-рано, не се притеснявайте.
Оливър погледна към съпругата си, оставяйки я тя да вземе решението. Тя му се усмихна признателно и премести погледа си към Артър.
— Аз бих искала… ние бихме искали да се присъединим към вас. Но мога ли да остана за малко насаме със съпруга си?
— Разбира се — каза възрастният херцог и излезе от библиотеката.
Оливър мълчеше. Чакаше Вивиан да заговори първа.
— През целия си живот съм копняла за семейство — пошепна накрая тя. — Почувствах го още по-силно, когато разбрах, че ще имам дете.
Оливър не продума. Чакаше я да продължи.
— Сюзън беше моето семейство. И Дейвид. После ти. Вие тримата значехте всичко за мен. Знаеш това, нали?
Той кимна с глава.
— Но аз исках толкова много да имам… силен баща. Да няма нищо общо с оня слаб глупак, който имах за баща. Исках и лели, и чичовци, и братовчеди.
— Знам, Вивиан.
Той искаше тя да проумее, че той я разбира и че не я ревнува заради желанията й да има и други близки хора освен него. Вивиан остана мълчалива за миг, загледана в портрета.
— Оливър, вярваш ли, че това е истина?
Той долови едновременно и страха, и копнежа в гласа й. Тя толкова копнееше всичко това да бъде истина.
Оливър се сети, че има един-единствен човек, който със сигурност знаеше истината. И никога не би причинил болка на Вивиан, като я отрече.
— Мисля, че трябва да попитаме Сюзън.