— Какво искате да кажете? — попита Оливър. Загрижен за съпругата си, той заведе Вивиан до стола зад бюрото на Артър и я сложи да седне. Тя продължаваше да не откъсва очи от портрета на майка си. Оливър започна да се тревожи за нея.
— Виждате ли този грозд? Когато се държи по този начин, близо до женската утроба, той се явява като символ на плодовитостта. Сигурен съм, че Хоумър е бил доста невеж, за да се сети какво точно е искала да каже тя, но Елиза явно е била наясно с посланието, което е изпратила.
— Защо не е дошла при вас? — пошепна Вивиан.
— Дядо ти беше против тази любов още от самото начало. Не си спомням вече причината, но си спомням, че брат ми се срещаше тайно с майка ти.
Погледите на Оливър и Вивиан се срещнаха. Колко еднакви съдби имаха майката и дъщерята!
— Тогава… вие сте моят чичо.
Артър кимна с глава.
— Да, така е. А Даяна е твоята леля. Имаме седем деца, които са твои братовчеди, ако, разбира се, ги искаш…
— О, да! — пошепна Вивиан и Оливър сложи ръката си на рамото й. Тя я покри със своята и той усети колко студени бяха ръцете й.
— Сега ще ви оставя сами. Даяна ще сервира кейка и чая по-късно, но ако искате да тръгнете по-рано, не се притеснявайте.
Оливър погледна към съпругата си, оставяйки я тя да вземе решението. Тя му се усмихна признателно и премести погледа си към Артър.
— Аз бих искала… ние бихме искали да се присъединим към вас. Но мога ли да остана за малко насаме със съпруга си?
— Разбира се — каза възрастният херцог и излезе от библиотеката.
Оливър мълчеше. Чакаше Вивиан да заговори първа.
— През целия си живот съм копняла за семейство — пошепна накрая тя. — Почувствах го още по-силно, когато разбрах, че ще имам дете.
Оливър не продума. Чакаше я да продължи.
— Сюзън беше моето семейство. И Дейвид. После ти. Вие тримата значехте всичко за мен. Знаеш това, нали?
Той кимна с глава.
— Но аз исках толкова много да имам… силен баща. Да няма нищо общо с оня слаб глупак, който имах за баща. Исках и лели, и чичовци, и братовчеди.
— Знам, Вивиан.
Той искаше тя да проумее, че той я разбира и че не я ревнува заради желанията й да има и други близки хора освен него. Вивиан остана мълчалива за миг, загледана в портрета.
— Оливър, вярваш ли, че това е истина?
Той долови едновременно и страха, и копнежа в гласа й. Тя толкова копнееше всичко това да бъде истина.
Оливър се сети, че има един-единствен човек, който със сигурност знаеше истината. И никога не би причинил болка на Вивиан, като я отрече.
— Мисля, че трябва да попитаме Сюзън.
Когато се прибраха вкъщи, завариха Сюзън и Хенри в спалнята им да помагат на Джона в израждането на малките й кученца.
— Чух я, че вие и веднага дойдох — каза Сюзън, застанала на колене до кучето. Джона лежеше до леглото от страната на Оливър, близо до огъня. Пет кученца вече се бяха родили, всички в различен цвят, но очевидно трябваше да се родят и още.
— Влязох, за да проверя огъня, и видях тук горкичката Джона — каза Хенри, довършвайки историята. — Опитахме се да й помогнем, доколкото можем.
Оливър съблече бързо палтото си и коленичи върху покрития с килим под, а после взе голямата глава на кучето в ръцете си.
— Благодаря и на двамата, че не сте я оставили сама.
— О, как мога да я оставя! Горкото животно! То имаше нужда от помощ.
Сюзън погали нежно кучето по главата. Четиримата се събраха около бедната Джона и останаха, докато се роди и последното, седмо кученце. След като се увериха, че всичките са добре и могат да сучат, Оливър помоли Хенри да им донесе кана силен чай, намазани филии с масло и парче печено говеждо за изтощената Джона.
Сюзън се канеше да излезе, за да помогне на Хенри, но Оливър я спря и погледна към Вивиан.
— Искам да ти задам няколко въпроса — каза Вивиан на приятелката си.
Оливър видя как очите на възрастната жена блеснаха. Тя веднага се беше досетила за какво ще я пита Вивиан.
— Хоумър Ленър баща ли ми е?
— Не.
— Имал ли е херцог Кронфийлд брат — близнак?
— Да.
Сюзън се наведе и хвана ръцете на Вивиан, а Оливър усмихна, когато видя как заблестяха зелените очи на съпругата му.
— Аз нямам сестра, която живее на север. Ако бяхме напуснали къщата на мащехата ти, щях да те заведа при твоя чичо с надеждата, че той щеше да ми повярва и да ти помогне.
— Майка ми обичаше ли Андрю?
— С цялото си сърце.
— А той?
— И той. Тя беше запланувала да избяга с него, но тогава стана злополуката. Много се страхувах Елиза да не посегне на живота си. Тя те обичаше, Вивиан. Ти беше причината да продължи да живее. Радостта, която имаше през последните години, беше само ти.