Оливър си беше изработил навик да отваря кореспонденцията си, само когато беше сигурен, че Вивиан не е наблизо. Не искаше съпругата му да се тревожи точно сега. Искаше да я предпази от този сатана. Беше убеден, че докато тя стои затворена зад стените на къщата, в компанията на огромните кучета, беше в безопасност. Когато червеникавозлатистата къдрица падна върху лъскавата повърхност на бюрото пред него, той затвори очи и си пое дълбоко въздух. Прииска му се да хвърли плика и съдържанието му в пламтящия огън, но знаеше, че не трябва. Всяко писмо, независимо колко ужасяващо беше то, можеше да съдържа някаква следа, някаква улика.
Той бръкна в плика и извади от него една бележка. Веднага разпозна почерка.
Той пъхна писмото в чекмеджето на бюрото си, заключи го и се облегна на стола. Опитваше се да начертае някакъв план. Бърт Хейли не се чувстваше добре напоследък, резултат от играта на комар през дългите нощи в многобройните клубове и от прекаленото пиене. Лежеше в дома си и Оливър нямаше как да се срещне с него.
Снощи обаче го беше забелязал в един от клубовете. Имаше вид на страхотно измъчен човек. Лицето му беше много изпито. Оливър се успокои, че заплахата вече е преминала, след като Бърт изглеждаше толкова неуверен и слаб, едва ли не пред прага на смъртта. Но бележката говореше друго.
А може би грешеше в подозрението си към Бърт. Може би убиецът беше човек, когото едва познаваше и който не се движеше в кръга на неговите познати и приятели. Беше престанал да подозира Филип от много отдавна. Бяха станали много близки, тъй като яздеха заедно всяка сутрин. Особено след една случка той се беше уверил, че Филип нямаше нищо общо с жестоките убийства. Беше му разказал за времето, когато баща му за пръв път го взел със себе си на лов. Тогава бил на шест години. Баща му убил един елен и заповядал на сина си да сложи ръцете си в трупа на животното — било вид кръщаване като ловец. Филип отказал да го направи и посрамил баща си още повече, когато се втурнал към храстите и повърнал закуската си. Оттогава му станало ясно, че той и неговият баща не гледат еднакво на нещата от живота.
Оливър, след като чу тази история, беше убеден, че този мъж не би могъл да извърши двете убийства.
Оставаха Бърт и Ашли. Подозренията падаха изпяло върху Бърт, защото Ашли, въпреки красивата си външност, която беше наследил от роднините си по майчина линия, беше един напълно безличен човек — студен, нечувствителен, безкръвен. Липсваше му всякаква страст в характера, необходима, за да може да убие някого в пристъп на ярост.
Оливър погледна малкия портрет на майка си, рисуван, когато тя е била момиченце. Обичаше да го гледа.
Беше престанал да вярва в добротата на света същата нощ, когато загуби майка си. Беше му дала толкова много преди да умре, че той едва имаше сили да продължи след загубата й. Не можа дори да й каже „сбогом“, тъй като баща му смяташе, че болничната стая, където беше лежала майка му, не беше място за деца.
Не можеше да позволи да загуби и Вивиан. Не трябваше да изчаква кротко лудият да направи следващата крачка. Ето че Бърт беше оздравял и отново беше станал чест посетител на различните клубове. Вече можеше да го открие и да го разобличи, с което да сложи рай на целия този кошмар.
Мъжът, който се возеше в каретата, беше на края на търпението си. Той стисна изящната дантелена ръкавица в юмрука си и се втренчи с невиждащ поглед през прозореца.
Как можа да ме изиграеш, Оливър? Преструваш се, че не се интересуваш от нито една жена, а само след няколко седмици се жениш. И къде я намери, след като всички заявяват, че не знаят откъде е пристигнала?
Той престана да мисли, когато каретата спря пред магазина. Без да чака кочияшът да му помогне, той скочи от каретата и влезе в магазина.
— Спомняте ли си дали изработката на тези ръкавици е ваше дело? — попита той и сложи дантелената ръкавица на тезгяха пред продавача.
Магазинерът я разгледа и мъжът почувства как нетърпението му нараства. Беше посетил няколко магазина преди този, но никой не беше потвърдил, че изящната изработка е негово дело. Търсенето го беше изморило; нямаше търпение да разбере повече за жената, за която се беше оженил Оливър.
— Аз съм я шил.
— А случайно да си спомняте дамата, която я е поръчала? Бих искал да я върна на истинския й собственик.
— Много умно постъпвате, сър — каза съпругата на майстора на ръкавици, която беше дошла да види какво става. Съпругът й вече търсеше в една малка кутия, която, както изглежда, беше направил нещо като картотека на имената на клиентите си.