— А, ето тук. Поръчани са от госпожа Хилда Ленър и най-малката й дъщеря Розалинд.
Мъжът едва можа да се сдържи да не извика — толкова голям беше шокът.
— Познавате ли я? — попита съпругата на майстора интерес.
Той кимна с глава, после мушна ръкавицата в джоба си и излезе от малкия магазин. Влезе в каретата си и тя с все сила препусна към дома му.
Аз я убих, сигурен съм, че я убих, защото я видях мъртва. Как е могло онова момиче да сложи нейните ръкавици!
Мислите му бяха объркани. Когато каретата зави зад ъгъла, една мисъл прониза съзнанието му, когато видя познатата къща. Той удари по тавана на каретата с бастуна си и кочияшът намали хода на конете.
— Бих искал да повървя малко. Чакай ме тук.
— Както желаете, сър.
Къщата на Ленър беше малко по-надолу и той се спря пред високата порта, която водеше към градина, заобиколена от стена. Цял Лондон знаеше за изумителните дългове на Хоумър и Хилда, така че вероятно Хилда беше продала дрехите на най-малката си дъщеря. Може би това беше начинът, по който съпругата на Оливър се беше сдобила с ръкавиците.
Няколко слуги работеха в градината. Мъжът отиде при тях, надявайки се те да се окажат приказливи.
— Кой живее тук? — извика той.
Те бяха радостни, че могат да прекъснат работата си. Един мъж, по-стар от другите двама, избърса с ръкав потното си чело, а после няколко пъти си пое дълбоко дъх, преди да отговори.
— Никой. Кредиторите взеха къщата, за да покрият част от дълговете на бившите собственици.
— Ами жената, която живееше тук? — продължи да разпитва мъжът.
— Замина. Никой не знае къде е. Не знаем нищо и за дъщерите й. Едната се е омъжила.
— Би ли могла тази ръкавица да стане на някоя от тях? — попита той, като показа ръкавицата.
— Не. Двете са големи като прасета, а и по характер са точно такива — каза един от слугите и започна да хихика.
— Може би е била на другата — предположи възрастният мъж.
— Другата?
— На заварената дъщеря. Тази, която се омъжи за онзи богаташ, и ги направи да изглеждат като глупачки. Каква история само.
— Как й е името?
— Нещо като Виви…
— Вивиан? — попита мъжът, защото си спомни името, което беше чул в черквата.
— Точно така. Мащехата я карала да спи над конюшнята. Можете ли да си представите това?
— Наистина ли?
— Да, вярно е. А тя била една малка красавица. Богаташът я срещнал преди известно време — така поне е чула моята господарка. Пазили всичко в тайна от господарката на къщата. Не го обвинявам, защото чух, че тя била голяма вещица.
— Така ли? — възкликна мъжът, мушна дантелената ръкавица в джоба си и пое да си върви. — Ще ви оставя да продължите работата си. Градината наистина е много хубава.
Той вървеше бавно, като че ли не го беше грижа за нищо в този свят, но през цялото време гневът в него растеше. Най-сетне беше проумял какво се беше случило през онази далечна лондонска нощ.
Той беше убил друга жена!
Дявол да те вземе, Оливър! Каква измамна душа имаш — опита се да ме изиграеш. Но това само ме вбесява още повече.
Не му отне много време да намери малката стаичка над конюшнята, която беше принадлежала на момичето, за което Оливър се беше оженил. След внимателен оглед той откри това, което търсеше.
В един ъгъл, зад това, което беше останало от натъпкания със слама матрак, той видя другата ръкавица.
— Вивиан Ленър — пошепна той и сякаш момичето се появи пред него. — Не, Вивиан Грей, херцогиня на Гринвил.
Той постоя в стаята известно време и си представяше как ще страда Оливър, когато останеше отново сам. Когато разбереше, че е отговорен за мъчителната смърт на своята млада съпруга.
— Не им давай имена — измърмори Оливър, когато отвори едното си око. Той лежеше в леглото, където двамата с Вивиан бяха прекарали едни приятен следобед.
— Не съм…
— Знам, че ти се иска да ги задържиш всичките, стига да можеш.
Съпругата му беше на пода, облечена в робата си, и си играеше с малките кученца, а Джона ги гледаше. Гладката им козинка беше от сребристобежовата гама, през тъмнокафявата до черната.
— Не всички. Може би само едно.
Той въздъхна и се усмихна.
— Нека да позная кое е то.
— Той е толкова малък…
— И два пъти по-палав от другите.
Едно от кученцата се беше родило съвсем мъничко, много по-дребно от останалите — беше една малка кафява топка, пълна с енергия. Но то бързо наваксваше загубеното, джафкаше двойно повече от останалите и определено искаше да направи присъствието си забележимо за всички.