— Как се осмеляваш да ми говориш по такъв начин!
— Само те предупреждавам — каза тихо Оливър. — Знам какво си направил и никой няма да може да те спаси от последствията на деянията ти.
— Не искам да бъда спасяван, Оливър. Нито от теб, нито от който и да било друг.
Той хвърли картите си.
— Твоята жена! Защо ще искам да правя нещо с една жена, която е не по-различна от всяка друга в бардака на мадам Авайс…
Той не можа да довърши мисълта си, защото Оливър обърна масата, хвана Бърт и го прикова за стената. Гледайки разкривеното му от ужас лице, Оливър се помъчи да потуши убийствения гняв, който пулсираше във вените му.
Вивиан седеше в кухнята със Сюзън и тръпнеше от притеснение. Нямаше представа колко дълго можеше да продължи това.
И двете жени скочиха, когато чуха шум в големия килер, където държаха провизиите.
— Не може да е бил плъх. Томас има грижата за тях — каза Сюзън и избърса покритите си с брашно ръце в престилката. От време на време тя все още помагаше в приготвянето на сладкишите. Жената, която обикновено се занимаваше с тази дейност, беше признала, че по-вкусни кейкове и плодови пити от тези, приготвени от Сюзън, никога не беше яла.
— Ще видя какво става.
Когато Сюзън се върна, усмивката още грееше на лицето й.
— Ела да видиш това.
Ундина се беше опитала да се изкачи на най-горния рафт в килера, където Сюзън беше оставила няколко хубави парчета месо, които искаше да сготви за празничния обяд в неделя. Сега малкото кученце имаше такъв виновен вид!
— Казах на Хенри, че я разглезва. Е, момичето ми, ще взема месото и ще го прибера в долапа, преди да си го изяла.
Вивиан се засмя и заедно със Сюзън се заловиха да сложат в ред нещата в килера. Забеляза, че няколко кошници бяха преобърнати. Една от тях беше кошницата с нещата на Розалинд.
Тя се наведе, за да събере съдържанието й, и вдигна една от ценните книги на момичето. Но когато я взе в ръце, разбра, че това изобщо не е книга.
Почеркът беше детински, с много завъртулки. Само след миг Вивиан се досети, че това, което гледаше, беше дневникът на мъртвото момиче.
— Вивиан?
Сюзън сигурно беше забелязала изражението на лицето на Вивиан, защото гласът й стана тревожен.
— Остави това — каза тихо тя. — Ела с мен.
Вивиан отиде до стола пред огнището. Сега не й беше до подреждане. Подвързаният с кожа дневник при падането се беше разтворил и едно изречение беше привлякло погледа на Вивиан.
Розалинд, изплашена, беше излязла в онази нощ не по свое желание.
Гласът й премина в шепот, докато четеше. Вивиан и Сюзън бавно, дума след дума, изречение след изречение, ставаха свидетели на най-интимните мисли на младото момиче. Когато Вивиан свърши с четенето и затвори дневника, двете със Сюзън вече знаеха ролята, която Хилда беше имала през онази трагична нощ.
— Какво чудовище! — пошепна Вивиан и се взря в пламъците. — Горката Роз! Никога не е имала късмет.
Сюзън поклати глава.
— Не е имала силата да и се противопостави — каза тя и погледна Вивиан. — Как се чувстваш?
Сега чувството й за вина беше изчезнало. Дори не беше разбрала какво огромно бреме беше носила в душата си, докато не се освободи от него. Вече знаеше, че лакомията на Хилда беше движещата сила за поведението на Розалинд през онази фатална нощ. Вивиан поклати глава и стисна здраво дневника.
— Това няма нищо общо с Оливър и мен.
— Разбира се, скъпа моя. Никога не е имало.
Оливър пусна Бърт, който се плъзна бавно надолу по стената, стискайки гърлото си. Бърт го изгледа така, сякаш човекът над него беше луд.
— Остави я на мира — пошепна Оливър. — Няма да ти позволя да направиш нещо на жена ми.
— Говориш глупости! — изсъска Бърт.
— Нима отричаш да си изпращал онези бележки?
Смущението и объркаността, които се четяха в очите му, изглеждаха искрени, но Оливър знаеше много добре, че този човек беше способен да се преструва, когато беше заложена честта му.
— Не знам нищо за никакви бележки.
Оливър преглътна, за да потисне чувствата, които бушуваха в него.
— Отричаш ли, че ме ненавиждаш?
— Не, това е самата истина.
— Добре, защото не искам повече да се карам с теб.
Точно в този момент Бърт започна да губи почвата под краката си.
— Защо въвлече в това и баща ми, Оливър? Защо се опита да забъркаш и него?
— Тревожех се за теб…
— Тревожил си се за мен? — Гласът му беше изпълнен с мъка. — Но той никога не ме е искал. Той искаше теб. Ти бе идеалният мъж и в неговите очи — идеалния син.
— Не се измъчвай с такива мисли.