Оливър усети силната болка, която разяждаше Бърт и разбра, че той се нуждае отчаяно от помощ. Ако Джеймс Хейли не виждаше в какво състояние е синът му, то тогава той щеше да вземе нещата в свои ръце.
Защото разбра, че този мъж, въпреки че се правеше на негов неприятел, не беше хладнокръвен убиец. Той беше обладан от далеч по-мъчителни демони.
— Ще те заведа вкъщи — каза тихо той, така че да може да го чуе само Бърт.
— Там… няма да ме искат — пошепна той, като произнасяше думите с мъка.
Оливър не можеше да проумее тази безкомпромисна жестокост от страна на Джеймс Хейли. Едно леко раздвижване зад гърба му привлече вниманието му и той усети тихото присъствие на Филип.
— Можеш да дойдеш с мен, Бърт — каза Филип. — Знам, че семейството ми ще те приеме.
Оливър кимна с глава и се отмести от треперещия мъж. Беше се отказал от дуела. Нямаше повече охота за този кървав спорт. И никога не беше имал. Само най безнадеждните обстоятелства можаха да го доведат до взимането на решение за дуел.
Вече беше изминал половината разстояние до изхода, когато гласът на Бърт го спря.
— Не се отдалечавай от мен!
Оливър се обърна бавно. Всичките му сетива бяха нащрек. Видя пистолет в ръката на Бърт, който бе насочен право в сърцето му.
Оливър не можеше да промълви ни дума.
Бърт беше стигнал до дъното и вече не го бе страх от смъртта. Оливър погледна към Филип, който стоеше до Бърт, и разбра, че приятелят му споделя неговите мисли.
— Не си… отивай. Аз няма…
— Бърт — започна Оливър, опитвайки се да запази гласа си спокоен.
Бърт продължаваше да размахва оръжието. Оливър пристъпи нерешително към него. Целият клуб беше занемял, защото това, което ставаше между двамата, беше далеч по-интересно, отколкото едно обикновено раздаване на карти.
— Не мърдай. Стой там, където си! — каза Бърт, като се опитваше да успокои ръката си.
— Свали го, Бърт!
Бърт се поколеба за миг, после огледа обезумял стаята.
— Погледни ме, Бърт — каза бързо Оливър. — Не гледай тях.
— Аз съм разорен, Оливър.
Гласът му трепереше от срам.
— Не. Не си. Бърт, искам да ми дадеш пистолета.
Оливър усети, че Бърт се колебае, и продължи:
— Дай ми го. Не искам някой да бъде наранен.
Беше цяла мъка да гледа този нещастен човек — имаше вид на отчаяно, подгонено животно. В един миг нещо проблесна в очите му и за част от секундата той се беше върнал към живота.
Но в следващия миг Оливър разбра, че отново се беше поддал на отчаянието.
Бърт преглътна и затвори бързо очите си.
— Ето още нещо, което можеш да кажеш на баща ми, Оливър.
И преди някой да може да го спре, Бърт Хейли насочи дулото на пистолета към слепоочието си и стреля.
ГЛАВА 17
Живя още два дни.
Сляп, едва дишащ, Бърт беше изнесен от клуба на ръце от Филип. Двамата с Оливър го закараха до дома му и чак тогава се увериха, че Бърт наистина не беше преувеличил. Той вече не беше част от това семейство, не беше повече добре дошъл в този дом. Те не го приеха дори и умираш.
Филип заведе приятеля си в своя дом, а Ашли отиде да вдигне свещеника от сладкия му сън, за да получи Бърт последно опрощение на греховете си.
Само Филип остана да бди до леглото на приятеля си, утешавайки го до последния му час.
— Оливър?
Гласът на Вивиан прозвуча нерешително, когато тя влезе в библиотеката. Съпругът й беше дошъл направо тук, в тази затъмнена стая, без да каже ни една дума никому. Дори Хенри, когато влезе в стаята и попита дали има нещо, което може да направи за господаря си, беше помолен студено и учтиво да напусне.
В стаята беше мрачно. Огънят беше изгаснал преди часове и вътре беше хладно. Когато очите й свикнаха със слабата светлина, тя видя високата фигура на съпруга си. Беше застанал пред един от високите прозорци и се взираше в нощта.
— Оливър?
— Моля те, остави ме.
Гласът му беше спокоен, но напълно безизразен. Това я изплаши повече, отколкото, ако се беше обърнал и закрещял насреща й.
В първия момент не знаеше какво да направи. После инстинктът й подсказа да остане. Не искаше да го оставя сам. И преди го беше виждала, обхванат от мрачни настроения, но това не я плашеше.
— Какво се случи?
Никакъв отговор.
— Моля те, кажи ми, Оливър?
Той все още стоеше с гръб към нея, но тя чу, че си поема дълбоко дъх. Раменете му потръпнаха.
Не посмя да го попита отново. Надяваше се, че той сам ще поиска да сподели с нея. Знаеше, че Оливър е много независим, а понякога и много самотен. Питаше се дали бракът го беше променил поне малко и дали щеше да реши да й се довери.
— Може би ще искаш да напуснеш тази къща.