— Дръж си езика зад зъбите, госпожичке. Не е нужно хората да знаят всичко!
— Разбира се! — Огромните очи на Мери погледнаха обидено и Сюзън я потупа нежно по ръката.
Когато Мери излезе от кухнята, понесла подноса, Сюзън седна пред голямата маса до огъня и облегна брадичка на ръката си.
Нещата се развиваха така, сякаш целият град изпитваше удоволствие от лошия късмет на Оливър.
Но тя изобщо не вярваше той да има нещо общо със самоубийството на горкото момче.
Сюзън нямаше почти никакви близки приятели, а и Дейвид не можеше да направи почти нищо.
Херцогът и херцогинята на Кронфийлд.
Тази мисъл проблесна в мозъка й като стрела.
— И защо мислиш, че те ще помогнат? — прозвуча гласът й в празната стая.
В бележката, която той ти написа, за да ти благодари за грижите, които си положила за нашето момиче, ти пише, че от каквото и да имаш нужда в бъдеще…
Надеждата започна да напъпва в сърцето на Сюзън, когато си спомни прекрасното писмо, което лакеят й беше донесъл. Вивиан й беше прочела онези пасажи, които не можеше да разчете съвсем добре.
— Но те сигурно знаят…
Не. Не знаят. Артър и Даяна никога няма да простят на тези, които разпространяват такива грозни лъжи, а най-вероятно те дори няма да искат да ги чуят.
— А те са влиятелни хора.
Кажи им…
Една от прислужничките влезе в кухнята, залитайки, опитвайки се да прогони съня от очите си.
— Ето, че хубавицата е станала — каза нежно Сюзън на младото момиче. — Ще гледаш сладкишите да не изгорят, а когато станат готови — да ги извадиш!
Момичето кимна с глава и започна да сплита кестенявата си коса. Тънките й пръсти работеха бързо.
— Няма да се бавя дълго — увери я Сюзън.
Дали щеше да изгори хляба, или не, нямаше значение, защото някои неща не можеха да чакат.
— Имате посетител, Ваша светлост, на име — „Готвачката на Вивиан“ — информира прислужникът херцога на Кронфийлд.
Херцогът остави книгата, която беше започнал да чете, и погледна към вратата на гостната стая.
— Я виж! Какво удоволствие!
Той стана, когато видя приятелката на Вивиан. До нея стоеше млад мъж, когото той сметна за неин син.
— Извинявайте, че дойдох толкова рано. Ваша светлост, и че не ви съобщихме…
— Глупости! — прекъсна Артър жената, като я придружи до стола пред камината, в която гореше весел огън. Сутрините бяха хладни, а той обичаше толкова много да седи пред огъня. — Чай или кафе? И тъй като не знам малкото ви име, скъпа моя, ще ми го кажете ли? Не исках да се покажа груб, като адресирах писмото си до готвачката.
— Сър, името ми не е важно…
— Сюзън — каза тихо синът й. — Името й е Сюзън.
— Значи Сюзън.
Артър й наля чаша чай и й я подаде. Забеляза, че ръцете на жената трепереха, и затова постави чашата на масата.
— Сюзън, няма причина да се страхувате от мен.
За негова изненада жената избухна в сълзи и започна да му разказва най-удивителната история, която беше чувал досега.
Когато тя свърши и той й подаде носната си кърпа, за да избърше сълзите си, вече бе взел решение.
— Ще ви придружа до вкъщи и ще се опитам да разговарям с Оливър.
— Благодаря ви — каза с хълцане Сюзън, а сърцето й щеше да изхвръкне. Херцогът се присегна и постави ръката си върху нейната.
— Имате гост. Ваша светлост — каза Хенри.
Оливър прекарваше по-голяма част от времето си в библиотеката, тъй като беше сигурен, че Вивиан нямаше да го безпокои тук. Тя все още настояваше да се хранят заедно, като се мъчеше да поддържа някакъв разговор. Въпреки че сърцето му се късаше, беше убеден, че това, което беше решил, бе най-доброто за нея.
Нищо друго не беше донесъл в живота й освен страдание.
— Отпрати го…
— Здравей, Оливър.
В библиотеката влезе Артър, свали шапката и жакета си, а после седна на стола пред камината.
Беше ясно, че възрастният мъж нямаше да даде да бъде отпратен.
— Хенри, ще бъдеш ли така любезен да ни донесеш някаква закуска и нещо за пиене?
— Както желаете, сър.
От известно време тонът на камериера беше станал доста хладен. Оливър се изненада, че неговият прислужник беше застанал на страната на Вивиан. С всеки поглед, дума или действие Хенри показваше колко е разочарован от грешката на господаря си.
Щом останаха сами, Артър пристъпи направо към въпроса — нещо съвсем необичайно за него, тъй като и предпочиташе заобиколните, деликатни пътища.
— Не сме се виждали нито с теб, нито с прекрасната ти съпруга напоследък.