— Бяхме доста заети.
— Доста нескопосано лъжеш, Оливър.
Младият мъж не можеше да намери думи, за да отвори на херцога. Реши да му се довери и да каже какво му тежи на сърцето.
— Не трябваше точно на нея да се случи всичко това. Напълно си прав. Нито пък трябваше да се случи на теб. Но би трябвало да си щастлив, че имаш такъв прекрасен брак, такава прекрасна съпруга, която те подкрепя.
— Не искам тя да бъде част от този ужас.
— А говорил ли си с нея за това?
— Да, тя е наясно с чувствата ми.
— Но не е съгласна с теб, струва ми се?
И двамата замълчаха, когато Хенри се върна и постави сребърния поднос с чая на масата. Изчакаха, докато той излезе от библиотеката, и продължиха разговора си.
— Имах разговор със Сюзън тази сутрин.
— Сюзън?
— Готвачката на съпругата ти.
— А, да.
— Моето момче, защо не дойде при мен веднага, след като този луд човек е започнал да те заплашва?
Оливър усети, гледайки в тези добри сиви очи, че беше победен.
— Аз не можех… да въвличам вас и Даяна в тази отвратителна бъркотия.
— Но ние те обичаме, скъпо момче, и те познаваме от деня, в който се роди на този свят.
Оливър хвърли бърз поглед към портрета на майка си на стената, което не убягна от погледа на възрастния мъж.
— Страхуваш се да не я загубиш ли?
Как добре умееше Артър да реже направо в сърцевината на въпроса! Оливър не смееше да срещне очите на приятеля си.
— Разбирам, че те е страх за нея, но ако я отпратиш, какво ще се промени?
Оливър, вече напълно овладял объркването си, погледна към добронамерения херцог.
— Ще бъде по-добре за нея.
— Но това ще я убие, Оливър.
Оливър затвори очите си и ги закри с ръка. Усети, че Артър стисна рамото му.
— Това, което се случи на сина на Джеймс Хейли, е ужасно, но ти нямаш нищо общо с това.
Оливър поклати глава.
— Не ти насочи пистолета към главата му. Истината е, че Бърт беше мъртъв още много, много отдавна. Сюзън ми каза какво приказвали хората. Тя беше единствената, която има смелостта да дойде при мен. Още защитава Вивиан и напълно одобрява това, което тя прави.
— Не й се сърдя — пошепна Оливър.
— Повече се сърдиш на себе си, нали?
Оливър кимна с глава.
— Недей. След време ще се убедиш, че единствените хора, които значат нещо за теб, са тези, които вярват в теб.
— Как е възможно тя да ме обича все още?
— А как може да спре да те обича?
Възрастният мъж сниши гласа си.
— Разправят, че те било срам от нея.
Оливър отвори очи и се втренчи във възрастния мъж, който започна да се смее радостно.
— О, ето какво било! Могат да казват всичко, каквото желаят за теб, но ако докоснат и косъм от косата й…
— Ето как стоят нещата. Затова тя трябва да замине.
— Да, но тя не може да го направи — стана грациозно от стола Артър и протегна голямата си ръка. — Хайде, момче. Придружи ме да пояздим в парка. Чистият въздух ще ти подейства добре. Осмелявам се да кажа също, че кучетата ти се нуждаят от малко раздвижване.
Оливър погледна протегнатата ръка. Той я пое и позволи на херцога на Кронфийлд да го вдигне на крака. Приятелят му го прегърна бързо, после отстъпи крачка назад и му се усмихна.
А отвън, пред вратата на библиотеката, долепил ухо до ключалката, Хенри се усмихваше.
Същата сутрин Вивиан още спеше, когато Оливър влезе в спалнята. Той седна от нейната страна на леглото и я събуди с целувка. Тя отвори очи.
— Можеш ли да ми простиш, че бях такъв глупак? — попита той.
Очите й се напълниха със сълзи — не можа да овладее връхлитащите я чувства.
— О, и аз мисля така.
Легна до нея и я прегърна.
— Ти си излизал?
— С Артър.
— О!
— Има един герой под покрива на тази къща, мисис.
— Какво искаш да кажеш?
— Твоята готвачка отишла при Артър тази сутрин и го убедила да дойде и да разговаря с мен.
— Разбирам — каза Вивиан без да може да спре да усмихва. Колко присъщо беше за Сюзън да я защитава докрай.
— А Хенри ми беше сърдит.
Тя се засмя.
— Бях забравил колко много ми липсваше твоя смях.
— Искаш да кажеш, че не трябва да заминавам?
Внезапната уязвимост в неговите очи я накара отново да се разплаче. Знаеше, че той не го беше направил нарочно, но тя не беше в състояние да превъзмогне дистанцията между тях.
— Не — каза той и спря. — А ти щеше ли да заминеш?
— Не. Никога.
Бракът им отново започна да тече нормално и за Вивиан това беше най-щастливото време от началото на техния съвместен живот. Те яздеха заедно, ходеха на театър заедно с Артър и Даяна. След две седмици Даяна реши да даде парти, с което да отпразнуват тяхната сватба.