— Защото вие не направихте тържество и сватбата ви бе твърде скромна — обясни тя.
Бяха се разположили в голямата библиотека на Рамзи.
— Ако смяташ, че е разумно… — започна Вивиан.
— Разбира се. Трябва да бъдеш представена на обществото. След като майка ти и баща ти са починали, то Артър и аз ще бъдем повече от щастливи да поемем грижата за това.
На Вивиан й хареса да остави подготовката за тържеството в опитните ръце на херцогинята.
— Може ли… може ли да поканя кръстницата си?
Даяна набръчка чаровно носа си.
— Мисля, че тя живее някъде на север.
— Все още е в Лондон.
— Тогава можем да я поканим. А сега да поговорим за балната ти рокля…
Вивиан бе увлечена от този приятен женски разговор, но не изпускаше от поглед съпруга си. Той изглеждаше по-малко угнетен и малко разтревожен. Разговаряше и се смееше заедно с Артър пред камината.
Беше се върнал в леглото й в нощта след посещението на херцога. Тя не можеше и да мечтае за по-нежен и пламенен любовник. Докато се любеха, винаги внимаваше за бебето им и тя разбра, че любовта към съпруга й беше станала още по-силна.
Животът наистина й се струваше прекрасен.
Той ги беше зърнал в театъра и това, което видя, го разгневи. Защото съпругата на Оливър нямаше вид, че ще го напуска скоро.
Защо непрекъснато ме предизвикваш, Оливър? Защо изпитваш такова голямо удоволствие да осуетяваш намеренията ми?
И сега, седнал пред камината с поканата на херцога и херцогинята на Кронфийлд в ръка, той се загледа в пламъците и започна да крои нови планове.
Вивиан влезе в балната зала със съпруга си и предизвика пълна сензация.
Малко хора имаха възможността да ги видят заедно, откакто бяха плъзнали слуховете. Сутрин в парка, а вечер в театъра. Сега, когато те бяха почетните гости, всички можеха да им се нагледат до насита.
Огромната бална зала беше препълнена с хора. Общ шепот се понесе, когато Артър Рамзи съобщи на всички присъстващи, че Вивиан е негова племенница. Херцогът и херцогинята на Кронфийлд имаха властта да опровергават дори и най-злобните слухове.
Възбуденият шепот бавно замря и тогава Даяна се усмихна на всички присъстващи, а съпругът й помоли Оливър и Вивиан да открият танците.
Вивиан огледа балната зала и зърна Сюзън, която като че ли се чувстваше малко неудобно в новата си рокля. Дейвид беше застанал до нея. Като се усмихна, тя повдигна ръка и дръпна леко ухото си, като внимаваше да не закачи диамантената си обица.
Вивиан зърна и кръстницата си, която стоеше сама в един ъгъл на претъпканата зала, и стисна леко рамото на съпруга си.
— Ще ме изчакаш ли за минутка, скъпи? Тя премина ловко през насъбралите се на групи гости и стигна до мястото, където стоеше кръстницата й.
— Изглеждаш прекрасно! — пошепна Вивиан и целуна възрастната жена по бузата. Тя видя как страхът изчезна от очите на Розамънд.
— Благодаря.
Розамънд явно беше развълнувана, когато Вивиан я заведе при Артър и Даяна и обясни роднинската им връзка. Артър веднага взе жената под свое покровителство. Вивиан видя как кръстницата й се почувства щастлива.
После се върна при съпруга си, хвана го под ръка и му позволи да я заведе на дансинга.
Запознанството им с аристократичното общество на Лондон преминаваше чудесно.
Джули стоеше навън и гледаше през прозореца. Мъжът, чиято собственост беше тя, настояваше да го придружи и тя не бе посмяла да му откаже. Сега, криейки се зад храстите и надзъртайки през близкия прозорец към блестящата, пищна тълпа, тя разпозна момичето от пазара, което беше дало шанс на бебето й да оживее.
Джули знаеше, че господарят й иска да причини зло на това момиче. Нещо повече. Той искаше да я убие. Тя огледа огромната бална зала и видя херцога и херцогинята на Кронфийлд да разговарят с гостите си. Даяна Рамзи беше добре позната сред бедните заради благотворителната й дейност. Много пъти Джули и малкото й семейство се беше възползвало от добрината на дамата.
Ако мога да стигна до нея, да й кажа, да я предупредя…
Решимостта накара кръвта й да закипи. Тя заобиколи огромния замък, а после се изкачи по стълбите. Ако никой не я забележеше, може би щеше да стигне до херцогинята на Кронфийлд.
— Хей, ти! Какво правиш тук?
Мъжът, който пазеше на вратата, беше едър, широкоплещест мъжага и имаше глуповат вид.
— Моля ви, искам да говоря с господарката на къщата…
— Виж се на какво мязаш! Намини в кухнята утре сутринта и тя ще ти даде нещо за ядене, но сега не я безпокой.
— Но аз трябва… — спря се тя по средата на изречението, тъй като господарят й излезе от замъка Кронфийлд, а красивите черти на лицето му бяха разкривени от гняв.