— Достатъчно си се нагледала на скандали като дете, нали? — попита Марджи.
Джоуди се изчерви.
— Аз обичах родителите си. Наистина ги обичах.
— Но и те се караха, също като нашите. Майка ни мразеше баща ни, дори и след като той почина. Все пиеше и пиеше, опитваше се да го забрави. Заради нея брат ми мрази жените. Заяждаше се с него, откак беше шестгодишен, и с всяка година ставаше все по-лошо. Когато беше в гимназията, той имаше страшен комплекс за малоценност.
— Така ли? Е, очевидно вече го е преодолял — отбеляза язвително Джоуди.
Марджи поклати глава.
— Не съвсем. Ако беше така, нямаше да се хване с Кири.
— Мислех, че я харесваш.
Марджи изглеждаше засрамена.
— Харесвам я донякъде. Ами, тя има важна работа и наистина може да ми помогне да пробия в „Уестън“, този изключителен магазин, в който работи.
— Ох, Марджи… — Въздъхна уморено Джоуди и поклати глава.
— Аз използвам хората — призна Марджи. — Ала се опитвам да го правя мило — добави бодро. — Винаги след това изпращам цветя или подаръци, нали?
Джоуди се засмя безпомощно.
— Да — призна тя. — Хайде, помогни ми да заредим миялната машина, а после можеш да ми кажеш какви канапета искаш за утре.
Не добави, че ще прекара целия утрешен ден да ги прави, защото на празненството бяха поканени почти четиридесет души, а трябваше да се приготви и обед. Щеше да е кошмар. Но Джоуди можеше да се справи. Бе го правила и преди. А Марджи бе най-добрата й приятелка.
ТРЕТА ГЛАВА
Джоуди бе станала по тъмно да прави бисквитите и тестото за канапетата. Едва се бе заела със закуската, когато Александър влезе в кухнята, облечен с джинси, ботуши и вълнена риза с дълги ръкави. Току-що се бе избръснал и си бе взел душ. Тъмната му коса бе още влажна.
— Правя закуска — предложи му тя, без да поглежда към него. Изглеждаше неустоим с тесните си джинси и с разкопчаната яка на ризата си, изпод която се подаваха къдрави черни косъмчета. Едва се сдържаше да не му се нахвърли.
— Кафе? — измърмори той.
— Има в кафеварката.
Александър си наля и се разположи на масата, като наблюдаваше сръчните движения на ръцете й, докато Джоуди намаза с масло бисквитите и му сипа яйца в чинията, вече пълна с бекон и наденица.
— Ти няма ли да ядеш?
— Няма време — отговори тя, докато редеше канапетата в тавата. — Повечето от гостите ви пристигат за обед, затова трябва да свърша с това сега, докато още не съм много заета.
Той стисна устни.
— Не мога да понасям Дерек, но той е прав за едно. Ти наистина позволяваш на Марджи да те използва.
— Вие с Марджи бяхте до мен, когато нямаше никой друг — обясни Джоуди, без да забелязва как Александър трепна. — Смятам, че тя има право да поиска всичко, което мога да направя за нея.
— Много евтино се продаваш.
— Благодарна съм, когато някой направи нещо за мен, без да съм го молила. — Джоуди пъхна тавата във фурната, нагласи часовника и отметна от челото си кичур потна коса, която се бе измъкнала изпод бонето й.
Очите му се плъзнаха по фигурата й в торбести панталони и огромна тениска.
— Обличаш се като вехтошарка.
Тя го погледна изненадано.
— Обличам се много добре като за работа.
— Обличаш се като овдовяла вехтошарка — настоя той. — Носиш същите дрехи, както когато беше пълна. Вече не си. Защо не си вземеш нещо по мярка?
Бе странно, че я бе забелязал дотолкова, че да знае какво носи.
— Марджи е манекенка, не аз — напомни му Джоуди. — Освен това нещо модно просто няма да ми стои. Аз съм една обикновена жена.
Александър се намръщи. Тя наистина имаше проблем със самочувствието. Двамата с Марджи не бяха направили нищо, за да й помогнат да се справи с него. Джоуди поемаше всичко, което хвърляха върху нея, сякаш го заслужаваше. Изненадваше се, че му бе толкова неприятно колко дори самата тя се подценява. Не че го интересуваше, добави наум. Джоуди изобщо не бе негов тип.
— Кири пристига тази сутрин. Трябва да я посрещна на летището.
Джоуди само се усмихна.
— Марджи се надява тя да й помогне да представи моделите си.
— Мисля, че ще се опита — каза той неопределено. — Седни да закусиш. Не можеш да караш цял ден гладна.
— Нямам време — повтори Джоуди и започна да приготвя следващата порция канапета. — Освен ако не се жертваш ти да омесиш тестото? — Подаде му купата със закачлива усмивка.
Александър неволно се засмя и зелените му очи блеснаха.
— Не, благодаря.
— И аз така си помислих.
Той я гледаше как работи, докато ядеше, а в главата му се въртяха неясни мисли. Тя дотолкова бе част от живота му, че в нейно присъствие никога не се чувстваше притеснен. Трудно му беше да общува с непознати. Изглеждаше силен и сдържан, ала всъщност бе вглъбен в себе си и не бе сигурен какво да си каже с хора, които не бяха от неговата професия. Също като Джоуди. Тя бе почти болезнено стеснителна с непознати, а довечера щеше да й се наложи да се хвърли надолу с главата в тълпа, която вероятно дори нямаше да й хареса.