— Не съм гладна. В хладилника има останали кренвирши и бекон, има и малко бисквити. Може само да ги претоплиш, а Александър ще опържи яйцата. — Почти се задави с името му.
Марджи се чувстваше виновна.
— Ти си разстроена — осмели се да каже тя.
Да запази спокойствие бе най-трудното, което Джоуди някога бе правила.
— Снощи се напих и направих… Направих някои наистина глупави неща — обобщи тя. — Просто искам да си отида у дома. Става ли?
Марджи се опита да не покаже облекчението си. Джоуди си тръгваше без много шум. Леке щеше да бъде доволен, а тя нямаше да бъде виновна. Усмихна се:
— Добре. Само да се облека и тръгваме.
ЧЕТВЪРТА ГЛАВА
Ако да избяга й се струваше най-правилното нещо, да го направи се оказа сложно. Последното, което очакваше да види в момента, в който слезе с куфара си по стълбите, бе причината за бягството й. Стисна зъби, за да не каже нищо.
Александър се бе облегнал на перилата на стълбите и изглеждаше смутен и разтревожен. Като видя бледото й лице и подпухналите й очи, се изправи и се намръщи:
— Днес следобед ще откарам Кири до летището — каза веднага, щом забеляза куфара й. — Можеш да дойдеш с нас.
Джоуди се насили да му се усмихне, без да среща погледа му.
— Благодаря за поканата, но имам билет.
— Тогава ще те закарам.
Тя стисна зъби и преглътна обидата си.
— Благодаря, ала Марджи вече се е облякла и е готова да тръгваме. Освен това искаме да поговорим по пътя — добави Джоуди, преди да бе предложил отново.
Погледът му я притесняваше. Тя се държеше като заподозрян, който се опитва да избяга от полицията. Не срещаше очите му, не му позволяваше да се доближи до нея. Бе имал цяла нощ да се разкайва за поведението си и отгоре на това обвиняваше нея. Бе реагирал неадекватно. Знаеше, че на времето Джоуди бе влюбена в него и я бе наранил със студеното си отблъскване. Беше пила. Не бе виновна, ала той обвиняваше нея за цялото фиаско. Почувства се виновен за начина, по който изглеждаше тя сега.
Преди да бе успял да каже още нещо, по стълбите се спусна Марджи.
— Добре, готова съм. Да вървим.
— Идвам. Довиждане, Александър — каза Джоуди, без да вдига очи по-високо от най-горното копче на ризата му.
Той не отговори. Проследи я с поглед, докато входната врата се затвори зад гърба й. Още не можеше да разбере собствените си противоречиви чувства. Бе се надявал на малко време насаме с нея, докато осъзнае внезапно променилите се отношения между тях. Но тя очевидно се чувстваше неудобно от поведението си предишната нощ и бягаше уплашена. Може би най-доброто бе да я остави да избяга. След няколко дни щеше да я посети в службата и да изглади нещата. Не можеше да понесе да я гледа такава и да знае, че той бе причината. Въпреки гневния си изблик, Александър държеше на нея и не искаше да я нарани.
— Много си бледа — забеляза Марджи, когато изпрати най-добрата си приятелка до паспортния контрол на летището. — Сигурна ли си, че си добре?
— Неудобно ми е от начина, по който се държах снощи, това е всичко — успокои я Джоуди. — Между другото, имаше ли късмет с Кири?
— Не особено — въздъхна Марджи. — И мисля, че изпочупих всичкия кристал, като го сложих в миялната машина.
— Извинявай, че не успях аз да се оправя с това — вметна Джоуди.
— Ти не си виновна. За нищо не си виновна. — Марджи изглеждаше измъчена. — Щях да те поканя да дойдеш на рождения ден на Леке следващия месец…
— Марджи, в момента не мога да погледна Александър в очите — прекъсна я Джоуди и видя как на лицето на приятелката й се изписа истинско облекчение. — Затова за известно време няма да се появявам.
— Може би така ще е най-добре — съгласи се Марджи.
Джоуди се усмихна.
— Благодаря, че ме покани на празненството. Прекарах много добре.
Това бе лъжа и двете го знаеха.
— Един ден ще ти се отплатя за всичко това, обещавам — неочаквано заяви Марджи и силно я прегърна. — Не съм много добра приятелка, ала ще се поправя, ще видиш.
— Не бих била много добра приятелка, ако се опитвах да те променя — отвърна с усмивка Джоуди. — Ще се видим скоро — обеща загадъчно и тръгна, преди Марджи да бе успяла да я попита какво има предвид.
Полетът до Хюстън бе кратък и през цялото време Джоуди се бореше със сълзите си. Не помнеше през целия си живот нещо, от което да я бе заболяло толкова. Александър не можеше да я гледа. Не я искаше край себе си. От нея му се повдигаше. Тя… Тя го отвращаваше.