— Не е вярно! — възкликна Джоуди, спомнила си неочакваното му посещение в кабинета й заедно с един служител на компанията, който му бе личен приятел. Това бе хвърлило в хаос нервите й и сърцето й. Да види неочаквано Александър означаваше да се разтопи от глава до пети, въпреки всичките й усилия да не му позволява да й въздейства.
— Моля? — изненада се Марджи.
Джоуди бързо се изправи.
— Нищо, извинявай. Просто си мислех нещо. Знаеш ли, че Александър има приятел, който работи в моята компания?
Последва дълго мълчание.
— Така ли?
— Джаспър Дънкан, началник отдел „Човешки ресурси“ в нашия клон.
— А, да, Джаспър… — Отново настъпи мълчание. — Откъде знаеш?
— Защото господин Дънкан го доведе направо до бюрото ми, докато говорех с… Ами, с един мой добър приятел, моят началник.
— Да, този, с който той мисли, че спиш.
— Марджи! — избухна Джоуди.
Чу се смутен смях.
— Извинявай, знам, че няма нищо такова. Александър винаги мисли най-лошото за хората. Нали знаеш за Рейчъл.
— Всички знаят за Рейчъл. Шест години минаха, а той още ни го натяква.
— Наистина ние ги запознахме — оправда се Марджи.
— Е, откъде можехме да знаем, че тя е женско жиголо и единствено се интересува как да се ожени за богат мъж? Но ако имаше малко повече ум в главата, нямаше да си въобразява, че Александър би се хванал на такава игра.
— Доста добре го познаваш — отбеляза Марджи.
— Израснали сме заедно в Джейкъбсвил, Тексас — напомни й Джоуди. — Е, почти — добави тя замислено. — Александър беше с осем години по-голям от нас, а когато завърши колежа, замина да работи в Агенцията в Хюстън.
— Той все още е с осем години по-голям от нас — засмя се Марджи. — Хайде, знаеш, че няма да си простиш, ако пропуснеш този купон. Къщата ще е пълна с хора. И Дерек ще бъде там — добави подмамващо.
Дерек бе далечен братовчед на Марджи, мъж-мечта с някои особени навици и наистина странно чувство за хумор.
— Знаеш какво стана последния път, когато с Дерек бяхме заедно — изрече Джоуди с лошо предчувствие.
— О, сигурна съм, че точно това Александър вече го е забравил.
— Той е злопаметен. А и Дерек може да ме уговори да направя какво ли не.
— Ще се въртя около вас и ще ви пазя от опасни хрумвания. Хайде, кажи да. Имам възможността да покажа новите тоалети, които съм измислила. Всичко зависи от това, дали празненството ще мине добре. Освен това съм направила такъв прекрасен модел рокля, който искам да пробвам на теб. Като за жена с тяло на манекен изобщо нямаш усет за стил!
— Ти пък имаш достатъчно и за теб, и за мен. Нали си изгряващ моден дизайнер, аз съм чиновничка. Трябва да се обличам според положението си.
— Глупости. Кога за последен път шефът ти е носил черна рокля на купон?
Джоуди си спомни за една реклама по телевизията, изобразяваща мъже, облечени с официални черни рокли, и прихна, като си представи косматите крака на Александър в къса пола. После се опита да си представи къде би държал пистолета си, ако бе с къса пола, и наистина се разкикоти. Каза на Марджи какво мисли и двете избухнаха в смях.
— Добре — предаде се най-накрая. — Ще дойда. Обаче ако си счупя ръката в дебелата глава на брат ти, не казвай, че не съм те предупредила.
— Дума няма да кажа, кълна се.
— В такъв случай ще се видим в петък следобед около четири — въздъхна примирено Джоуди. — Ще взема кола под наем и ще дойда.
— Ъъъ, Джоуди…
— Добре де, Марджи — изръмжа тя. — Ще пристигна със самолет на летището в Джейкъбсвил, а ти можеш да ме вземеш оттам.
— Прекрасно!
— Само защото съм посмачкала два калника — смотолеви Джоуди.
— Ти съсипа две коли, Джоуди, и след последния път Александър едва те измъкна от съд…
— Ами онзи глупав дебелоглав варварин заслужаваше да го ударя! Той ме нарече… Е, няма значение, но си го просеше. — Марджи се помъчи да не се разсмее. Отново. — Както и да е, отървах се само с една дребна глоба, а съдията беше на моя страна, когато чу цялата история — заяви Джоуди, без да обръща внимание на забележката на Марджи, че Александър първо бе говорил със съдията. — Не че брат ти някога би ме оставил да го забравя! Не може да ме поучава, само защото работи в Министерството на правосъдието.