— Наистина ли мислиш така? — Изглеждаше така, сякаш отговорът й сериозно го интересува.
— Определено.
Той се усмихна.
— Благодаря. Боя се, че Кара няма особено високо мнение за моите способности. Сигурно защото самата тя е толкова добра в маркетинга. Постоянно я повишават. И тези пътувания… По-често е извън града, отколкото тук, ала това й харесва. Миналата седмица беше в Мексико, по-миналата в Перу. Само си представи! Толкова ми се иска да отида до Мексико и да видя Чичен Ица. — Броуди въздъхна.
— Аз също. Обичаш ли археологията?
— Много. А ти?
— О, да!
— В Музея на изкуствата има изложба на керамиката на маите. Кара мрази такива неща. Сигурно няма да искаш следващата събота да дойдеш с мен да я видиш?
Следващата събота. Рождения ден на Александър. През последните две седмици, откак се бе върнала от празненството на семейство Коб, бе страдала. Но на този рожден ден нямаше да я поканят, а и дори да я поканеха, тя не би отишла.
— С удоволствие — съгласи се Джоуди с лъчезарна усмивка. — Ами… Няма ли приятелката ти да има нещо против?
Той се намръщи.
— Не знам. Ъъъ… Няма нужда да го обявяваме на всеослушание, нали?
Тя разбираше. Чувстваше се малко неудобно да излиза с мъж, който си има приятелка, но пък Броуди не бе чак женен. Освен това приятелката му се държеше с него като с боклук. Джоуди не би се държала така.
— Няма нужда — съгласи се тя. — Много ще ми бъде приятно.
— Страхотно! — Той също се усмихна широко. — Ще ти се обадя в петък вечерта да се разберем кога и къде да се видим, става ли?
— Става.
Бе поела по нов път, имаше нов живот и се чувстваше като нов човек. Бе започнала вечер да ходи в едно ретро кафене, където сервираха хубаво кафе, а хората четяха стихове на сцената или свиреха фолк музика с китари. Джоуди се чувстваше много добре в тази артистична тълпа. Дори за пръв път стана и прочете едно свое стихотворение, тъжна поема за отхвърлената любов, вдъхновена от Александър. Всички ръкопляскаха, дори собственикът, който се казваше Джони. Увереността, която изпита, я направи по-малко несигурна и следващия път, когато чете свои стихове, не се страхуваше толкова много от публиката. Бе като преродена. Бе една нова Джоуди, която щеше да покори света. А сега Броуди искаше да излезе с нея. Беше й много приятно.
Това чувство продължи точно два часа. Тя се върна от обед и завари Александър Коб да я чака, приседнал на ръба на бюрото в малкия й кабинет.
Не бе имала достатъчно време да преодолее злощастната си последна среща с него. Искаше й се да се обърне и да избяга, ала нямаше да се получи. Вече я бе забелязал.
Спокойно се приближи до бюрото си, макар че сърцето й прескачаше, и остави ръчната си чанта в най-долното чекмедже.
— Здравей, Александър — каза навъсено. — С какво мога да ти бъда полезна?
Поведението й го обърка. Джоуди винаги се радваше, когато неочаквано го срещнеше. Не бе осъзнавал колко приятна му бе била непринудената й реакция, докато не я изгуби.
Погледна я през бюрото, озадачен и разтревожен.
— Никой не е виновен за това, което се случи — каза сковано. — Не се измъчвай със самообвинения.
Тя се отпусна малко, но съвсем малко.
— Бях пила прекалено много. Няма да се повтори. Как е Марджи?
— Мълчи.
Това само по себе си бе тревожно. Марджи никога не мълчеше.
— Защо?
Той сви рамене, взе от бюрото й един кламер и започна да го разглежда.
— Не може да стигне доникъде с моделите си. Очакваше незабавен успех, а дори не може да прекрачи прага.
— Жалко. Тя наистина е добра.
Александър кимна и присви очи.
— Трябва да говоря с теб. Може ли да се срещнем в кафето долу, когато свършиш работа?
Джоуди не искаше и това бе очевидно.
— Не можеше ли просто да ми се обадиш по телефона вкъщи?
Той се намръщи.
— Не. Не е разговор като за по телефона. — Тя все още се колебаеше. — Други планове ли имаш?
Джоуди поклати глава:
— Не. Просто не искам да си изпусна автобуса.
— Мога да те закарам…
— Не! Искам да кажа… — Тя сниши глас. — Не, не искам да те затруднявам. Има два автобуса, вторият е един час по-късно.
— Няма да отнеме цял час — увери я Александър. Ала усещаше, че нещо липсва в разговора им. Джоуди не го дразнеше, не се заяждаше с него, не му противоречеше. Всъщност изглеждаше така, сякаш й се искаше изобщо да го избегне.
— Добре тогава — заключи тя и седна на бюрото си. — Ще се видим около пет и пет.
Той кимна, отвори вратата и спря за момент да я погледне, преди да излезе. Не бе моментът да си спомня вкуса на сочните й меки устни под своите. Но нищо не можеше да направи. Джоуди бе облечена с много делови черен костюм и светлорозова блуза, косата й бе прибрана в кок. Би приличала на бизнес дама, ала бе прекалено крехка, прекалено уязвима и несигурна, за да създаде такова впечатление. Нямаше самочувствието, необходимо за по-висока длъжност, но не можеше да й го каже. Тя имаше комплекс за малоценност, най-малката дреболия я нараняваше. Както я бе наранил и той.