Жената вдигна ръце и излезе.
Джоуди отново насочи вниманието си към задачите за деня и изхвърли инцидента от съзнанието си. Обаче бе много смущаващо, като си помислеше каква власт има компанията над живота й в службата, и това не й харесваше. Чудеше се дали старият Ритър, председателят на корпорацията, одобрява такава политика. Доколкото бе чувала, той бе нещо като ренегат, изглежда не обичаше кой знае колко правилата и ограниченията. Но пък той не можеше да е навсякъде и може би дори не знаеше колко потиснически се отнасяха неговите административни ръководители към служителите.
Достатъчно зле бе, че я предупреждаваха никога да не говори, а личните вещи в работните помещения бяха строго забранени от разпоредбите на компанията. Ала ограниченията на времето, прекарвано от служителите в тоалетната, вече я вбесиха. В училище имаше приятелка диабетичка, която често трябваше да тича до тоалетната. Някои учители й създаваха големи проблеми, докато родителите й не поискаха среща с учителския съвет, за да обяснят здравословното състояние на дъщеря си. Джоуди имаше чувството, че в тази служба никакъв административен съвет няма да помогне.
Зае се отново за работа, но денят й бе смутен по много и различни причини.
Точно пет минути след края на работното време тя влезе в малкото кафе на приземния етаж. Александър я чакаше. Вече бе поръчал капучино с ванилия, което Джоуди толкова обичаше, и шоколадови бисквити.
Бе изненадана, че помни какво й харесва. Метна старото си палто на един празен стол в ъгъла и седна. За щастие кафенето не бе пълно, тъй като бе рано, и около тях нямаше много хора.
— Точно навреме — отбеляза той, като погледна към скъпия си ръчен часовник.
— Винаги съм навреме — отвърна тя разсеяно и отпи от капучиното си. — Това е чудесно — добави с усмивка.
Александър изглеждаше изненадан.
— Не идваш ли често тук?
— Всъщност това не се вмества в бюджета ми.
Сега вече бе шокиран.
— Ти имаш добра заплата!
— Ако искаш да наемеш апартамент на сигурно място, струва скъпо — обясни Джоуди. — Трябва да съм добре облечена на работа, а това също струва пари. Като добавя ток, телефон, автобус, не остава много. Не всички имаме твоите доходи, Александър — добави без злоба.
Той насочи вниманието си към своето капучино и мълчаливо отпи.
— Никога не съм мислил за теб като за човек от друга икономическа класа.
— Така ли? — Тя много добре знаеше какво мисли той. Не можеше да забрави какво бе дочула — че е от низша класа и не им подхожда.
Александър се поизправи.
— Нещо те безпокои. Не си същата след онова празненство. — Лицето й стана безизразно. Гордостта не й позволяваше да му каже какво бе чула. Просто бе прекалено, отгоре на всичко, което се бе объркало напоследък. — Защо не можеш да говориш с мен? — настоя той.
Джоуди го погледна и в студения й поглед се четяха потиснати съжаления, наранена гордост и оскърбени чувства.
— Все едно да говоря на стена. Ако си тук, значи искаш нещо. Е, какво е то?
Изражението му бе достатъчно красноречиво. Александър отпи от капучиното и внимателно остави крехката чашка в чинийката.
— Защо мислиш, че искам нещо?
— Марджи ме кани на вашите празненства, за да сготвя и да разчистя в кухнята, ако Джеси я няма. Или ако е болна и има нужда от грижи. Ти идваш при мен, ако ти трябва нещо да се напечата или да се дръпне някоя компютърна програма, или да се намери нещо в интернета. Никой от вас не се приближава до мен, освен ако не ви трябвам.
Дъхът му спря.
— Джоуди, не е така!
Тя го изгледа спокойно.
— Така е. Винаги е било така. Не се оплаквам — добави бързо. — Не знам какво щях да правя, ако не бяхте вие с Марджи. Дължа ви повече, отколкото мога да ви се отплатя за цял живот. Просто казвам, че след като си тук, значи имаш нужда нещо да се свърши, и аз го знам. Няма проблеми. Кажи ми какво искаш да направя. — Той затвори очи и отново ги отвори. Бе истина. И той, и Марджи я бяха използвали най-безсрамно, само дето не осъзнаваха, че го правят толкова явно. Тази мисъл не му хареса. — Малко е късно за угризения на съвестта — добави Джоуди с лека усмивка. — А и не ти е в характера. Хайде, кажи какво има.
Александър завъртя в ръцете си една бисквита.
— Бях ти споменал, че проследяваме една връзка с наркокартел. — Тя кимна. — В твоята компания — добави той.
— Ти ми каза, че не мога да ти помогна — напомни му Джоуди.
— Е, не бях прав. Всъщност ти си единствената, която би могла да ми помогне. — Преди няколко седмици би се пошегувала, че иска полицейска значка и пистолет. Сега просто чакаше отговори. Дните на приятелските закачки отдавна бяха отминали. Александър срещна изпитателния й поглед. — Искам да се правиш, че имаме връзка, така че да имам повод да се въртя във вашия отдел. — Тя не реагира. Бе горда със себе си. Би било толкова болезнено лесно да плисне гъстото капучино върху безупречните му панталони и да го омаже със сметаната. Той вдигна вежди. — Да, права си. Аз те използвам. Това е единственият начин да проведа разследването. Не мога да вися около Джаспър, иначе хората ще помислят, че си падам по него.