Това я накара леко да се усмихне.
— На жена му няма да й хареса.
— Ще го направиш ли? — Джоуди се колебаеше. Александър бе очаквал това. Извади една снимка и й я подаде през масата. Тя я взе и я погледна. Две малки момченца, на около пет и шест години, широко усмихнати. Имаха гъсти прави черни коси, черни очи и мургава кожа. Джоуди погледна въпросително към Александър. — На майка им й омръзнало от наркотрафиканти в квартала. Те се срещали в една изоставена къща до нейната. Трафикантът, който бил направил къщата свой щаб, имал амбиции. Искал да изиграе новия наркобарон, който дошъл, след като старата територия на Мануел Лопес се разцепила. Мама Гарсия наблюдавала внимателно какво става и през цялото време информирала полицията. Направила фаталната грешка да каже на съседа си, че дните му в този квартал са преброени. Той казал на своя доставчик. Всичко това стигнало до мрежата на новия бос. Затова когато пристигнали да се разправят с измамния трафикант, много внимавали накъде ще стрелят. Знаели къде живее мама Гарсия и тя, заедно със съперника им, била една от мишените им. Мигел и Хуан били простреляни около двадесетина пъти с автоматично оръжие. И двамата загинали в престрелката, заедно с непокорния наркотрафикант. Майка им била тежко ранена и вероятно никога вече няма да може да ходи. — Тя трепна и отново погледна снимката на двете момченца, толкова щастливи и усмихнати. Сега и двете бяха мъртви заради наркотиците. Александър видя смущението й и кимна. — Стрелбата е заповядана от местния дистрибутор, когото преследвам. Той работи в тази сграда, в тази корпорация, в този отдел. — Наведе се напред. Джоуди никога не го бе виждала толкова зъл. — Ще го хвана. Питам те още веднъж, Джоуди. Ще ми помогнеш ли?
ПЕТА ГЛАВА
Джоуди простена вътрешно. Погледна за последен път към снимката и разбра, че не можеше да остави един убиец на деца да се разхожда на воля, независимо каква жертва щеше да е това за нея.
Върна му снимката.
— Добре, ще го направя. Кога започваме?
— Утре на обед. Ще излезем да хапнем заедно. През това време ще ми дадеш някои основни сведения.
— Добре.
— Все още не изглеждаш убедена.
— Броуди току-що ме покани да излезем, за пръв път — сподели тя, опитвайки се да прозвучи по-унила, отколкото действително се чувстваше. Не би навредило да покаже на Александър, че не чезне по него.
Трудно бе да разчете изражението му.
— Мислех, че е сгоден.
Джоуди направи гримаса.
— Е, нещата изстиват. Приятелката му пътува по цял свят. Току-що се е върнала от Мексико и Перу, а и когато е тук, не му обръща много внимание.
— Перу? — Той сякаш се замисли. — Те са все още сгодени, Джоуди.
И Александър имаше лошо мнение за нея, защото тя пренебрегваше правата на друга жена. Разбира се. На нея самата идеята също не й харесваше и вече знаеше, че следващата събота няма да излезе с Броуди. Не и сега. Александър я караше да се чувства прекалено виновна.
Прокара пръст по ръба на чашата си.
— Прав си — призна Джоуди. — Просто приятелката му се отнася лошо към него. А той е толкова симпатичен — добави с тъжна усмивка. — Винаги ме насърчава в работата, казва ми, че мога да се справя, вярва в мен.
— Което, по дяволите, не е причина да имаш връзка с един мъж! — Вбесяваше го, че друг мъж се опитва да повдигне самочувствието й, докато единственото, което той правеше, бе да го мачка.
Тя сниши глас.
— Аз нямам връзка с него!
— Но би имала, ако ти предложи.
Джоуди понечи да възрази, ала се отказа. Нямаше смисъл да спори. А и това си бе нейният живот и не бе негова работа да й казва как да го живее.
— Как искаш да се държа, докато се преструвам, че имаме нещо общо? — попита кисело. — Искаш ли да ти се хвърля на врата и да започна да те целувам, когато влезеш в кабинета ми?
Очите му се разшириха.
— Моля?
— Няма значение. Ще импровизирам.
Наистина изглеждаше различно, помисли тя, като го гледаше как непривично за него се колебае. Александър извади от вътрешния джоб на сакото си една дискета и й я подаде.