— Вярно, не е.
— Едно време обичах яйца по селски за закуска — спомни си тя и едва не си прехапа езика, задето се бе издала, че помни какво предпочита Александър.
— Да. Направи ми ги в четири сутринта в деня, когато баща ми почина. Джеси плачеше, Марджи също. Никой не беше буден. Аз бях пристигнал през океана и дори не бях вечерял. Ти ме чу как трополя в кухнята и се мъча да си направя сандвич — спомни си той със странно нежна усмивка. — Стана и започна да готвиш. Ала не каза и дума. Сложи чинията пред мен, наля ми кафе и излезе. — Сви рамене. — Аз не бих могъл да говоря, дори ако животът ми зависеше от това. Бях толкова съкрушен от загубата на татко, ти го знаеше. Така и не разбрах откъде знаеш.
— Аз също — призна си Джоуди. Погледна през прозореца. Бе студен, дъждовен ден. Градът изглеждаше мъглив.
Това не бе изненадващо, този град винаги изглеждаше така.
— Какво толкова ти харесва в този Ванс? — попита изведнъж Александър.
— Броуди ли? Ами винаги е мил, насърчава хората и ги кара да се чувстват добре. Приятно ми е с него. Той е… Не знам… Някак си удобен.
— Удобен. — По начина, по който Александър я произнесе, думата прозвуча обидно. Той зави в паркинга пред мексиканския ресторант.
— Ти попита — напомни му тя.
Александър изключи двигателя и я погледна.
— Пазил ме Бог някоя жена да каже за мен, че съм удобен.
— Чудо трябва да стане — успокои го Джоуди и разкопча предпазния си колан.
Той само се засмя.
Обедът мина спокойно. Броуди го нямаше, но Александър непрекъснато се оглеждаше, сякаш очакваше той да се материализира до масата.
— Търсиш ли някой? — попита тя накрая.
Александър я погледна над десерта си, крем карамел.
— Аз винаги търся някой. Това ми е работата. — През повечето време Джоуди не се замисляше с какво си изкарва хляба Александър. Разбира се, издутината под сакото му го издаваше, а и понякога самият той споменаваше някой случай, над който работеше. Днес обединените им усилия доведоха до някакъв резултат в проследяването на компютърната връзка. Ала тя можеше дни наред да не се сеща, че Александър се излага на риск, за да си върши работата. При неговата длъжност бе неизбежно да си създава врагове. Някои от тях сигурно бяха опасни, но досега не му се бе случвало да го ранят. — За какво си се замислила толкова дълбоко? — попита той.
— О, нищо особено. Този крем карамел е много вкусен.
— Нищо чудно, че шефът ти идва често тук. Храната също е добра.
— Харесва ми как правят кафето…
— Кенеди! — извика Александър към един мъж, който тъкмо влизаше.
Мъжът погледна към него, поколеба се, после се усмихна широко:
— Коб! Радвам се да те видя.
— Мислех, че си в Ню Орлийнс.
— Бях. Върнах се по-рано, отколкото очаквах. Коя е тази? — попита той любопитно и кимна към Джоуди.
— Моето момиче — отвърна непринудено Александър. — Джоуди, запознай се с Бърт Кенеди, един от моите старши агенти.
Те си стиснаха ръцете.
— Радвам се да се запозная с вас, господин Кенеди.
— Аз също, госпожице…
Александър не обърна внимание на въпроса, а Джоуди само се усмихна.
— Ъъъ… Някакви успехи в корабостроителницата? — попита Кенеди.
— Нищо не става — поклати глава Александър, ала без да среща очите му. — Може следващата седмица да внедрим някой в „Торн Ойл“ — каза тихо, като се огледа наоколо дали някой не ги чува. — По-късно ще говорим за това.
Кенеди бе нервен, ала сега се отпусна и започна да се усмихва.
— Много хубаво! Бих искал да се включа в разследването… Освен ако нямаш нещо по-голямо?
— Друг път ще говорим за това — повтори Александър.
— Ще се видим по-късно.
Кенеди кимна и отиде да седне на една маса до прозореца.
— Това един от най-добрите ти хора ли е? — попита Джоуди.
— Кенеди е ренегат — изръмжа Александър, като го наблюдаваше отдалече. — Той е пиленцето, което по-миналата година докара наркотрафикантите на моя купон в Джейкъбсвил, без първо да ме предупреди. Един от техните хора, който работеше под прикритие, едва не беше убит, защото ние не знаехме кой е.
— Хората на Еб Скот — предположи тя.
Александър кимна.
— Вече бях разстроен, защото Мануел Лопес беше убил моя офицер, който работеше под прикритие, Уолт Мънроу. Той беше най-новият ми агент. Бях го пратил да се внедри в организацията на Лопес. — Очите му бяха студени и сурови. — Исках Лопес. Много го исках. През нощта на нападението нямах представа, че Скот и бандата му изобщо са там. Те се правеха на мексикански националисти. Ако Кенеди е знаел, изобщо не ми бе казал. Можехме да го убием, него или Скот или който и да било от неговите хора. Те не трябваше да са там.