— Предполагам, че господин Кенеди цял живот ще съжалява за това си решение.
Александър я изгледа студено.
— О, съжалява, със сигурност.
Джоуди не бе изненадана, че господин Кенеди се страхува от Александър. Повечето хора се страхуваха от него, включително и самата тя.
Допи си кафето.
— Благодаря за обеда. Наистина ми беше много приятно.
Той се вгледа в нея с искрен интерес.
— Имаш изключителни обноски. Както майка ти.
Джоуди усети как страните й пламват.
— Тя много държеше на възпитанието.
— Както и баща ти. Те бяха добри хора.
— Както и твоят баща.
— Аз го обичах. Майка ми така и не му прости, задето я изостави заради по-млада жена. Тя пиеше като смок. Ние с Марджи бяхме вързани с нея, защото в съда се държа така добре, че никой не би могъл да предположи, че пие. Получи родителските права и ни караше да плащаме за изневярата на баща ни, докато не умря. Дотогава ние бяхме почти пораснали, но още го обичахме.
Джоуди не бе познавала майка им много добре. Марджи нямаше желание да я кани у дома им, докато майка им бе още жива, макар че самата Марджи прекарваше доста време в дома на Джоуди. Марджи и Александър много харесваха госпожа и господин Клейбърн и всяка година им купуваха прекрасни коледни подаръци. Джоуди често се бе чудила колко ли рани му бе нанесла майка му, когато бе бил дете и се бе формирал като характер. Това би могло да обясни много неща за поведението му от време на време.
— Обичаше ли майка си? — попита тя.
— Мразех я.
Джоуди преглътна. Отново си спомни за празненството, за поведението си след онези чаши шампанско. Бе събудила у Александър ужасни спомени за майка му, за детството му. Нищо чудно, че бе реагирал така. В държането й той бе разпознал държането на майка си. Ала бе казал и други неща, неща, които тя не можеше да забрави. Неща, от които болеше.
Сведе очи и погледна към часовника си.
— Наистина трябва да се връщам.
Александър се протегна през масата и хвана ръката й.
— Недей — каза дрезгаво. — Недей да изглеждаш така. Нормално ти изобщо не пиеш, затова шампанското те хвана. Аз реагирах прекалено остро. Не позволявай това да разруши нещата между нас, Джоуди.
Тя пое бавно въздух, за да се успокои. Не можеше да срещне очите му. Вместо това погледна към устните му и това бе грешка — изваяни, чувствени устни, чиито целувки не можеше да забрави. Той бе много опитен. Бе непреодолим. Искаше й се да я привлече в прегръдките си и да я целува до забрава, а това никога нямаше да стане. Усмихна се и издърпа ръката си изпод неговата.
— Нямам нищо против теб — увери го. — Слушай, наистина трябва да се връщам. До края на работното време имам цяла дискета с писма, които трябва да подготвя.
— Добре — съгласи се Александър. — Да тръгваме.
Кенеди вдигна ръка и им махна за довиждане. Александър отвърна на поздрава и обви ръка около кръста й, докато излизаха. Но Джоуди забеляза, че в момента, в който стигнаха до паркинга, той дръпна ръката си. Това бе роля и трябваше да не го забравя. Веднъж вече я бе наранил. Нямаше смисъл да позволи това да се повтори.
Александър я остави пред сградата с поглед, който не я напусна до края на деня.
Телефонът на бюрото й иззвъня рано на следващата сутрин и тя разсеяно вдигна слушалката, докато печаташе.
— Още ли обичаш симфонична музика? — чу се плътен глас.
Александър! Пръстите й се впуснаха по клавишите, като бъркаха всяка втора буква.
— Ъъъ… Да.
— Утре вечер има специално изпълнение на Дебюси.
— Четох за това във вестника — отговори Джоуди. — Ще свирят „Следобедът на един фавн“ и „Морето“, две от любимите ми пиеси.
— Знам — засмя се той.
— Много бих искала да отида — призна тя.
— Имам билети. Ще те взема в седем. Ще успееш ли да вечеряш дотогава? — попита Александър, подчертавайки, че я кани само на концерт, не и на вечеря.
— Разбира се.
— Трябва да работя до късно, иначе щяхме да отидем и на ресторант.
— Няма проблеми, имам някои неща, останали в хладилника, които трябва да се доядат.
— Тогава до седем.
— До седем. — Джоуди затвори. Ръцете й бяха леденостудени, цялата трепереше отвътре. Той я бе поканил на концерт. Мислите й литнаха към гардероба. Имаше една хубава рокля, черна. Можеше да я съчетае със зимното си палто и с малка огърлица от перли, която Марджи и Александър й бяха подарили по случай завършването на колежа. Можеше да вдигне косата си в кок.
Чувстваше се като ученичка на първа среща, докато си спомни защо излизаха заедно. Александър не просто бе открил вечната любов. Той я прилагаше на дело. Ала защо на концерт?