Настъпи неловко мълчание.
— Джоуди, какво става? Не ми се обаждаш, не искаш да обядваш с мен, не отговаряш на съобщенията ми. Ако не си ми сърдита, какъв тогава е проблемът?
Джоуди погледна към пода. Трябваше да го изтърка, помисли разсеяно.
— Александър ти каза, че му е дошло до гуша да му се мотая в краката всеки път, когато се върне в ранчото, и изрично изтъкна, че не желае да ме каниш на рождения му ден.
За няколко секунди се възцари вцепенено мълчание от другата страна на жицата.
— О, Боже мой — простена Марджи. — Ти си чула какво каза той онази вечер.
— Чух всяка негова дума — отговори Джоуди твърдо. — Мисли си, че аз още съм влюбена в него и това… Това го отвращава. Каза, че не съм от вашето ниво и че ти трябва да си намериш приятели в собствените си среди. — Пое си дълбоко въздух, за да се успокои. — Може би е прав. Вие двамата се погрижихте за мен, когато нямах никой друг, ала аз през всичките тези години злоупотребявах с това, като си внушавах, че сте най-близките ми хора. Всъщност съм благодарна, че Александър ми отвори очите. Бях много глупава.
— Джоуди, той не го мисли. Знам, че не го мисли. Понякога просто казва някои неща, без да ги мисли. Знам, че никога не би те наранил съзнателно.
— Александър не знаеше, че го чувам. Бях пила много и се държах като идиотка. И двете знаем как се отнася той към пияните жени. Обаче сега дойдох на себе си. Няма да злоупотребявам с гостоприемството ви и да ви се натрапвам…
— Но Александър иска да дойдеш! — възрази Марджи. — Той ми каза!
— Не, не иска. Ти не разбираш какво става, просто аз му помагам за едно разследване. Служа му за прикритие, докато следи един заподозрян, и да не си посмяла да споменеш, че го знаеш. Между нас няма нищо лично и не би могло да има. Аз не съм негов тип и ние и двамата го знаем.
Марджи шумно си пое въздух.
— Какво ще му кажа, когато не дойдеш?
— Нищо. Александър не ме чака, това просто се наложи, за да създаде определено впечатление у някои хора. Някой ден ще ти разкаже всичко. А сега трябва да вървя. Готвя в кухнята и ще загори — излъга тя през зъби.
— Дай следващата седмица да обядваме заедно — предложи Марджи.
— Не. Трябва да си намериш приятели от твоята среда. Аз не съм част от вашето семейство и ти не ми дължиш нищо. А сега дочуване.
Затвори и изключи за всеки случай телефона, да не би Марджи да се опита да позвъни отново. Чувстваше се като болна. Но беше правилно да скъса всякакви връзки с Марджи. След като Александър хванеше своя престъпник, щеше да я остави съвсем сама. Още сега трябваше да излезе от неговия и на Марджи живот. Това бе единственият разумен начин да надмогне чувствата си.
Когато Александър се върна, къщата бе пълна с хора. Марджи го посрещна на вратата.
— Сигурно си много уморен, ала поне успя да стигнеш — засмя се тя, като се помъчи да не покаже тревогата си. — Остави чантата до вратата и влизай. Всички са в трапезарията и те чакат за тортата.
Той надзърна в просторната столова, където двадесетина души чакаха около маса с порцелан и кристал, пунш, кафе и торта. Огледа лицата и се намръщи.
— Не виждам Джоуди — забеляза веднага. — Къде е? Не й ли се обади?
— Обадих се — изпъшка Марджи. — Но тя няма да дойде. Моля те, Леке, не можем ли по-късно да поговорим за това? Виж, Кири е тук.
— По дяволите Кири — процеди той през зъби. — Защо няма да дойде?
Марджи въздъхна нещастно.
— Защото последния път, когато беше тук, ни е чула да говорим — отговори бавно. — Каза, че си бил прав, че тя не е от нашата класа, и че те е чула да казваш, че последното, което искаш, е да ти се мотае в краката на рождения ти ден. — Трепна, като видя изписаната на лицето му болка.
— Чула ме е — повтори Александър и едва не се задави с думите. — Боже мили, нищо чудно, че ме гледа така. Нищо чудно, че се държи толкова странно.
— Не иска да излезе с мен на обяд, не иска да дойде тук, дори не иска повече да й се обаждам — продължи Марджи тъжно. — Имам чувството, че съм изгубила собствената си сестра.
Неговата загуба бе много по-голяма. Бе разтърсен до дъното на душата си. Никога не бе искал Джоуди да чуе онези ужасни груби думи. Тогава бе реагирал на собствената си безпомощна загуба на самообладание с нея, не на колебливите й опити. Бе ядосан не на нея, а на себе си. Сега разбираше защо напоследък тя толкова не искаше да е близо до него. По ирония на съдбата самият той се усещаше, че непрекъснато мисли за нея, а Джоуди се държеше толкова хладно, когато бяха сами. Само ако можеше да върне времето, да оправи всичко! Джоуди, толкова мила, нежна и обичлива, Джоуди, която някога го бе обичала, да го чуе как казва на Марджи, че го отвращава…