— Иде ми да се застрелям — простена Александър. — Да се застрелям!
— Недей. Днес е рожденият ти ден — напомни му тя. — Всички тези хора са дошли само за да ти пожелаят щастие.
Той не каза нито дума повече, просто влезе в стаята и прие поздравленията, които валяха от всички страни. Ала не се чувстваше щастлив. Имаше чувството, че сърцето му е изсъхнало и умряло в гърдите.
Тази вечер, докато Кири говореше с Марджи, се промъкна в кабинета си и се обади на Джоуди. Бе изпил две чисти уискита и не бе съвсем трезвен. Толкова много му трябваше, за да притъпи острата болка.
— Не дойде — заяви направо, когато тя се обади.
Джоуди не бе очаквала Александър да забележи. Преглътна мъчително.
— Поканата беше само за пред хората — отговори дрезгаво. — Ти не ме очакваше.
Настъпи мълчание.
— Излезе ли, в края на краищата, с Броуди? — попита той саркастично. — Затова ли не дойде?
— Не, не излязох. Но нямам намерение да прекарам повече нито една минута от живота си, опитвайки се да се впиша в твоята великосветска среда — добави разгорещено. — Изневеряващи съпруги, безсъвестни съпрузи, приятели кариеристи… Това не е моята представа за празненство!
Александър се облегна назад на стола си.
— Може и да не ми повярваш, ала не е и моята представа. Аз бих предпочел един хамбургер в закусвалня и разговор с приятели.
Това бе изненадващо. Но тя не му вярваше.
— Това не е стилът на Кири.
Той се изсмя студено.
— Би станало нейният стил за минути, ако реши, че така ще ме накара да й направя предложение. Аз съм богат, не си ли забелязала?
— Това трудно може да не се забележи.
— Кири обича живот на бързи обороти. Обича да бъде отрупана с диаманти и да бъде водена на всички най-скъпи места четири пъти седмично, пет по време на отпуск.
— Сигурна съм, че иска и теб.
— Така ли?
— Сгъвам дрехи, Александър. Имаш ли да ми кажеш още нещо? — попита Джоуди официално, за да го накара да затвори. Разговорът започваше да става болезнен.
— Никога не съм предполагал, че си ме чула онази вечер — каза той с дълбок и изпълнен с болка глас. — Не мога да ти кажа колко съжалявам. Не можеш да си представиш какво беше, когато майка ми имаше гости. Смучеше като смок…
Значи Марджи му бе казала.
— Пих шампанско — прекъсна го тя. — Аз не пия, така че ме хвана. Много бих искала да ти се извиня за начина, по който се държах.
Отново настъпи мълчание.
— На мен ми беше много приятно — каза Александър дрезгаво. Сега Джоуди дори не можа да измисли какво да отговори. Просто се вторачи в слушалката и зачака той да продължи. — Отговори ми нещо!
— Какво искаш да ти кажа? — попита тя неуверено. — Ти беше прав. Аз не съм от вашата класа и никога няма да бъда. Каза, че ти досаждам и беше…
— Джоуди! — Името й прозвуча, сякаш се откъсваше от сърцето му. — Джоуди, недей! Не мислех това, което казах. Никога не си ми досаждала.
— Късно е — каза тежко тя. — Никога повече няма да се върна в ранчото, Александър, нито заради теб, нито дори заради Марджи. Ще живея собствения си живот, ще търся собствения си път в света.
— Като ни изхвърлиш от него?
Джоуди въздъхна.
— Предполагам.
— Ала не преди да разреша онзи случай — добави той след минута. — Нали?
Искаше й се да възрази, но продължаваше да вижда пред очите си лицата на момченцата от снимката, която й бе показал.
— Не преди това — съгласи се тя.
Чу се звук, сякаш бе задържал дъха си и сега изведнъж бе издишал.
— Добре.
— Александър, къде си? — Това бе гласът на Кири, много силно.
— Минутка, Кири. Говоря по телефона.
— Ще отваряме подаръците, идвай.
Джоуди чу звука, който издаде Александър, и неволно се разсмя.
— Мислех, че това е твоят рожден ден.
— Щеше да бъде, обаче най-хубавият ми подарък сгъва дрехи в Хюстън — отговори той разпалено.
Сърцето й подскочи. Едва се сдържа да не реагира.
— Аз не съм ничий подарък, Александър — заяви тя. — А сега наистина трябва да вървя. Честит рожден ден.
— На тридесет и четири години съм. Марджи е единственият ми близък човек. Двама от колегите ми имат деца. Бюрата им са пълни със снимки на децата и жените им. Знаеш ли каква снимка имам аз в рамка на бюрото си? Кири в бална рокля.
— Женените ти колеги сигурно на драго сърце биха си разменили местата с теб…
— Нямам това предвид! Не аз съм я сложил там. Тя я сложи. Вместо жена и деца имам набедена дебютантка, която иска да притежава Париж!
— Това е твой избор — напомни му Джоуди.
— Ти така си мислиш. Тя сама ми даде снимката в рамка. — Той замълча. — Ти защо не ми дадеш снимка?