— За да използва този склад за съхранение на наркотици, наркобаронът трябва да има достъп до него — обясни Александър. — Готов съм да се обзаложа, че той по някакъв начин има достъп до заключената врата и че плаща на нощния пазач да гледа на другата страна.
— Това звучи разумно — съгласи се мрачно митническата служителка. — Тези хора знаят колко малко вършат охранителите. Те лесно могат да предложат на един зле платен нощен пазач шестцифрено „дарение“, просто за да си обърне главата в подходящия момент
— Такава сума би изкушила и почтен гражданин — отбеляза Александър. — Ала понякога необходимостта принуждава човек да забрави за почтеността. Съпругата на един шериф в друг щат умираше от рак и нямаше застраховка. Той получи петдесет хиляди долара, за да не забележи една доставка на наркотици в своя окръг.
— Хванаха ли го? — попита полицайката.
— Да. Не го биваше много за мошеник. Призна си още преди да го заподозрат, че е забъркан.
— Колко хора в агенцията знаят за това? — попита заместник-шерифката.
— За момента никой. И трябва така да си остане, докато нанесем удара. Ще зависи от всички вас да ми помогнете и да ми пазите гърба. Тези говеда, които работят за новия наркобарон, носят автоматично оръжие и са убили толкова много хора, че няма да се поколебаят да застрелят всеки, който се изпречи на пътя им.
— Добре че президентът на Мексико не се плаши от тях — отбеляза с усмивка митничарката. — Той е направил за проследяване на наркоканалите повече от всеки друг президент досега.
— Бива си го — съгласи се Александър. — Да се надяваме, че ще приключим успешно тази операция, преди да е загинало още някое дете.
— Амин — заключи сериозно агентът на ФБР
Александър дойде в канцеларията на Джоуди по-обнадежден, отколкото се бе чувствал от седмици насам. Приближаваше се към ареста, но следващите няколко дни щяха да са критични. След срещата бе получил информация, че пратката от наркотици пристига в Хюстън следващата седмица. Трябваше да е нащрек и трябваше да прекарва доста време в службата на Джоуди, за да не пропусне нещо.
Заведе я на обед, ала бе угрижен.
— Мислиш за нещо — забеляза тя.
Той се усмихна.
— Нещо голямо. Как би ти харесало да се включиш в наблюдението?
— Аз? Уха! Може ли да нося пистолет?
— Не.
Джоуди сви рамене.
— Добре. Но не очаквай от мен да ти спасявам живота, ако не ми дадеш пистолет.
— Може би ще спаси живота ми именно това, че не съм ти дал.
Тя не обърна внимание на подигравката.
— Наблюдение? Какво ще наблюдаваме?
— Ще разбереш, когато започнем. И нито дума на никой.
— Добре. Как се прави наблюдение?
— Седим в паркирана кола, пием кафе и ни се иска да гледахме телевизия — призна Александър. — Става ти непоносимо скучно. Не чак толкова, ако имаш компания. Тук е твоята роля — обясни с усмивка. — Можем да седим в колата, да се натискаме и никой няма да разбере, че всъщност го следим.
— В ягуар — измърмори Джоуди като на себе си. — Разбира се, никой няма да ни забележи в такава кола.
Той я погледна замислено.
— Ще бъдем в служебна кола.
— Точно така. В кола с регистрационни номера на Агенцията за борба с наркотиците, с четири антени и с онези малки кръгли лампички…
— Ще престанеш ли? — изръмжа Александър.
— Извинявай. — Тя му се усмихна над кафето си. — Обаче това за натискането ми хареса.
Той стисна устни и я погледна закачливо.
— На мен също.
Връщаха се към неговия ягуар, когато пристигна агентът от Агенцията за борба с наркотиците Кенеди. Той слезе от колата си и ги поздрави с широка усмивка.
— Здрасти, Коб. Как е?
— Страхотно — отвърна Александър добродушно. — Какво ново?
— О, нищо. Още работя по онази контрабанда. — Погледна с любопитство към Александър. — Чувал ли си нещо за нов отряд за борба с наркотиците?
— Само слухове — отговори Александър, като наблюдаваше реакцията му. — Ще ти кажа, ако чуя нещо по-определено.
— Благодаря. — Кенеди сви рамене. — Винаги се носят разни слухове.
— Имаш ли някой в „Торн Ойл“, в случай че стане нужда?
Кенеди се прокашля и се засмя:
— Съвсем никой. Защо?
— Просто така. Приятен обед.
— Благодаря. Напоследък не те виждам на служебните съвещания. Нещо под прикритие ли работиш?
Александър демонстративно привлече Джоуди към себе си и я изгледа с поглед, от който би кипнало кафе.
— Нещо — отговори той с усмивка. — До скоро.
— До скоро. — Кенеди тръгна към ресторанта малко объркан.