— Искаш случайно да забравя писалката на масата й?
— Искам случайно да изпуснеш писалката под масата й. Ако я види, планът пропада. Ние не сме единствените, които се занимават с контрашпионаж.
Тя затаи дъх. Започваше да разбира. Кара не бе глупава.
— Добре. Ще се облегна на масата да й кажа здрасти и ще я пусна, където няма да я усети с крака си. Това става ли?
— Да. Но трябва да внимаваш да не те види, че го правиш.
— Много ще внимавам.
Александър вече съжаляваше. Джоуди бе смела, ала смелостта не бе единственото изискване за такава задача. Спомни си я как караше през дъжда от куршуми, за да го спаси. Тогава можеше да загине. Той не можеше да мисли за нищо друго и тази нощ почти не бе спал. Тя бе като сребърна нишка, която преминаваше през целия му живот. През последните седмици сериозно се бе замислил колко би му било трудно без нея. Не бе сигурен, че би могъл.
— Защо ме гледаш така? — попита Джоуди и се усмихна с любопитство. — Не съм глупачка. Няма да те проваля, честна дума.
— Не е това. — Александър сви пръсти около писалката. — Сигурна ли си, че искаш да минеш през това?
— Много съм сигурна.
— Добре. — Той се поколеба. — Какво извинение имаш, че ще си там?
Тя му се усмихна лъчезарно.
— Обадих се на Джони, собственика, веднага след като ти ми позвъни, и му казах, че имам ново стихотворение, но малко се притеснявам да се изправя пред много хора. Той каза, че тази вечер хората ще са малко и ще се справя добре.
— Ти импровизираш много добре.
— От години те наблюдавам — подразни го Джоуди. — Обаче е вярно. Наистина имам стихотворение, което мога да прочета, и Кара ще се шашне.
Александър повдигна брадичката й и силно я целуна.
— Ще се справиш прекрасно.
— Кого всъщност успокояваш?
— И двамата. — Отново я целуна. — На работа.
— Какво да правя, когато тя си тръгне?
— Вземи си такси и си отиди вкъщи. Ще се видим там. Ако нещо се обърка или ако Кара се държи подозрително, остани в кафенето и ми се обади на мобилния. — Подаде й картичка с номера. — Разбра ли?
— Разбрах.
Джоуди отвори вратата на колата и излезе в студената нощ. Тя се уви по-плътно в палтото си и решително тръгна към кафенето. Това, което не бе казала на Александър, бе, че новото й стихотворение бе за него.
Не се оглеждаше много явно, докато си проправяше път към масата, на която обикновено сядаше. Внимателно държеше писалката в ръка, скрита в дълбока дипла на палтото. Издърпа един стол и плъзна поглед по залата. Забеляза Кара на една маса с друга жена, усмихна се и Кара се намръщи.
Охо, помисли си тя, ала нагласи усмивката здраво на лицето си и се приближи към масата й.
— Стори ми се, че си ти — заяви весело, — ала не знаех, че идваш тук. Броуди никога не ми е споменавал.
Кара я изгледа много подозрително.
— Това не са обичайните ти вечерни развлечения, нали?
— Че аз през цялото време съм тук! — възрази тя искрено. — Джони е един от моите фенове.
— Фенове… — Произнесе Кара, сякаш никога не бе чувала тази дума.
— Почитатели — обясни Джоуди. — Аз пиша стихове.
— Ти? — Прозвуча като обида.
— Да.
Жената до Кара, по-възрастна и с плоско като тепсия лице, само гледаше.
Джоуди усети как я полазват тръпки от страх и се опита да не го покаже. Ръката й, в която криеше писалката, се изпоти. Докато се колебаеше, се приближи Джони.
— Здрасти, Джоуди — поздрави я той. — Не се притеснявай, тук има само две непознати дами, всички други ги знаеш. Просто застани там и всичко ще е наред. Ти си страхотна!
— Благодаря, Джони, вече ми е по-добре.
— Тези дами приятелки ли са ти? — попита той, като ги огледа с интерес, особено Кара.
— Кара е приятелката на моя шеф — обясни Джоуди.
— Голям късметлия е шефът ти.
Кара се успокои и се усмихна.
— Аз съм Кара Домингес — представи се тя. — А това е моята амига, Чива.
Джони се протегна през масата да им стисне ръцете и Джоуди се престори, че я е бутнал и е загубила равновесие. Докато се изправяше и приемаше извиненията му, тя успя незабелязано да пусне писалката под масата, на две педи от краката на жените.
— Извинявай, Джоуди, но като видя такива прелестни дами, ставам непохватен — засмя се той.
— Няма нищо.
— Добре, тогава излизай на сцената. Какво искаш, обичайното френско капучино с ванилия?