— Ако го направи, до сутринта ще си търси друга работа — отвърна невъзмутимо Александър.
Не се усмихна и тя разбра, че говори сериозно. Той бе много отмъстителен. Хората от силите за сигурност говореха, че ако му минеш път, ще те преследва и в ада. От годините на нелекото им познанство Джоуди знаеше, че това съвсем не бе мит.
Полицаят се върна и му подаде документите.
— Извинете, господине, но работата ми е да проверявам съмнителните.
Александър го изгледа свирепо.
— Защо тогава не сте проверили онзи господин с копринения костюм и с шапката с панделка? Той умира от ужас, че може да го забележите.
Пазачът се намръщи и погледна към елегантно облечения мъж, който си подръпваше вратовръзката.
— Благодаря, че ми обърнахте внимание — измърмори той и се запъти към него.
— Можеше да му предложиш да му дадеш назаем пистолета си — обади се Джоуди.
— Той си има… Ако може да се нарече така — добави Александър с отвращение, като видя перлената дръжка на револвера, който държеше пазачът.
— Мъжете трябва да си имат оръжие, нали така.
Той я погледна бързо.
— С такъв език на теб не ти трябва оръжие. Внимавай да не си порежеш брадичката. — Тя замахна към него и не уцели, като едва не загуби равновесие. — Опитът за физическо насилие срещу служител от органите на сигурността е углавно престъпление — напомни й Александър.
Джоуди възстанови равновесието си и излезе след него, без да каже нито дума повече.
Когато стигнаха до колата, елегантен бял ягуар, той все пак сложи куфара й в багажника, но я остави сама да си отвори вратата и да влезе. Не бе изненадващо, че кара такава кола със заплатата си на държавен служител, защото покойната им майка бе оставила на двамата с Марджи добро наследство. Ала за разлика от сестра си, която обичаше светския живот, Александър не искаше да живее от наследството си. Приятно му беше да си изкарва хляба с труд. Това бе едно от многото неща, заради които Джоуди му се възхищаваше.
Възхищението й не трая дълго. Той отново без колебание хвърли ръкавицата.
— Как е твоят приятел? — попита, докато се провираше между колите.
— Нямам приятел — сопна му се тя, все още бършейки потта си. Бе твърде горещо, дори като за през август в Южен Тексас.
— Така ли? Обаче ти се иска да имаш, нали? — Докато бе спрял на светофар, нагласи огледалото за обратно виждане.
— Той ми е началник. Това е всичко.
— Жалко. Онзи ден, когато минах покрай службата ти, не можеше да откъснеш поглед от него.
— Наистина е хубав — наблегна Джоуди.
Александър вдигна очи.
— В Агенцията за борба с наркотиците човек не се издига с красота.
— Това ти трябва да го знаеш. Работиш там вече половин живот.
— Не чак толкова. Аз съм само на тридесет и три години.
— С единия крак в гроба.
Той я погледна.
— А ти си на двадесет и пет, ако не се лъжа. И никога не си се сгодявала.
Знаеше, че от това ще я заболи. Тя обърна поглед към прозореца. Допреди няколко месеца имаше около двадесет и пет излишни килограма и не обръщаше особено внимание на облеклото и грима си. И досега нямаше понятие как да се облича. Носеше широки дрехи като за дебелана, които не показваха нищо от хубавата й фигура. Джоуди скръсти войнствено ръце пред гърдите си.
— Това няма да го понасям — процеди през зъби. — След три дни с теб ще трябва да ходя на психотерапевт.
Сега Александър наистина се усмихна.
— Струва си да те изтърпя три дни, за да видя това.
Тя кръстоса крака под широката си пола и се съсредоточи върху пътя. Плъзна поглед по кадифения тютюнев цвят на бронята и волана.
— Марджи обеща да ме посрещне — повтори Джоуди.
— Тя ми каза, че ще си във възторг, ако те посрещна аз — отвърна той, като я изгаряше с поглед. — Още си падаш по мен, нали? — попита с едва доловим сарказъм.
Челюстта й увисна.
— Излъгала те е! Не съм казвала, че ще съм във възторг, ако ме посрещнеш ти! Дойдох само защото тя обеща, че ще ме чака на летището. Аз исках да си взема кола под наем.
Той присви очи и се вгледа в разяреното й лице.
— Това би било самоубийство. Или убийство, в зависимост от гледната точка.
— Аз мога да карам кола!
— Като каскадьор — съгласи се Александър и даде газ да изпревари една по-бавно движеща се кола. Мощният ягуар изрева като голямата котка, чието име носеше. Джоуди го погледна и видя изписано на лицето му чистото удоволствие от качествата на автомобила. Той обичаше бързите коли и, както говореше мълвата, бързите жени. Ала тази част от живота му винаги бе оставала скрита за нея. Сякаш това бе някаква граница, която той не й позволяваше да премине, и нямаше намерение да й позволи и в бъдеще.