— Да, двойно и с кроасан, моля.
— За сметка на заведението — уведоми я Джони. — За да те насърча.
— О, благодаря.
— За мен е удоволствие. Радвам се, че се запознахме, дами.
— Ние също — измърка Кара. Тя погледна към Джоуди вече с много по-малко подозрение. — Значи пишеш стихове. Много ще ми е приятно да ги чуя.
Джоуди се позасмя.
— Не съм велика, ала хората тук обикновено са любезни. Радвам се, че се видяхме.
Кара сви рамене. Другата жена не каза нищо.
Джоуди свали палтото си и излезе на сцената, като се опита да не обръща внимание на треперещите си колене. Междувременно се молеше Александър да чува това, което си говореха двете жени. Защото в момента, в който хвана микрофона, представи се и извади сгънатия лист със стихотворението, Кара се наведе към жената и двете започнаха оживено да говорят.
Сигурно си разменят рецепти или говорят за мода, помисли Джоуди мрачно, ала се усмихна на публиката, разгъна листа и започна да чете.
Явно усилията й не бяха толкова лоши, защото малката тълпа внимателно слушаше всяка дума и когато свърши, възторжено я аплодира.
Но Кара и приятелката й бяха прекалено заети, за да обърнат на Джоуди каквото и да било внимание. Тя се върна на масата си, изяде си кроасана и си изпи капучиното с гръб към масата, на която седяха Кара и другата жена, просто за да не си помислят, че ги наблюдава.
След малко дойде Джони и я потупа по гърба:
— Добра работа, момиче! — възкликна той. — Жалко, че твоята позната не си направи труда да го чуе.
— Тя не си пада много по поезията — оправда я Джоуди.
— Така изглежда. Те с нейната странна приятелка дори не си допиха кафето.
— Тръгнаха ли си? — попита тя, без да се обръща.
— Преди около пет минути. Не е голяма загуба, ако питаш мен.
— Благодаря за почерпката, Джони. И за подкрепата.
— Хм… Бих искал да ми дадеш едно копие от стихотворението си.
— Наистина ли? — Очите й се разшириха.
Той сви рамене.
— Наистина е хубаво. Имам един приятел, работи в малко издателство. Печатат поезия. Искам да му го покажа, ако нямаш нищо против.
— Да имам нещо против? — Джоуди му подаде сгънатия лист. — Разбира се, че нямам нищо против! Благодаря, Джони.
— Няма проблеми. Ще ти се обадя. — Той пъхна листа в джоба на престилката си и спря. — Кажи, това не е ли твое? Беше под масата, на която седеше твоята приятелка. Май го настъпих.
— Да, мое е. — Тя взе писалката от него. — Много благодаря.
— Ако съм ти я счупил, ще ти купя нова, става ли?
— Глупости, това е само писалка — успокои го Джоуди безгрижно.
— Почакай, ще ти повикам такси.
— Това би било страхотно.
Облегна се назад да изчака таксито. Главата й бе пълна с надежди за успех, и не само за Александър.
— Счупена ли е? — попита тя Александър, когато вече бе в апартамента си и той оглеждаше предавателя.
— Ще я дам в лабораторията да я проверят.
— Можа ли да чуеш нещо?
Александър се усмихна широко:
— Не само чух, а и записах. Имаме сведения, които никога нямаше да получим без теб. Има само едно лошо нещо.
— Какво?
— Кара мисли, че поезията ти не струва.
— Тя може да мисли каквото си иска, ала Джони ще покаже стихотворението ми на свой познат издател. Убеден е, че е прекрасно.
Той потърси очите й.
— Аз също, Джоуди.
Тя се почувства малко нервна, но пък Александър със сигурност не можеше да знае, че той бе обект на въпросното стихотворение, така че му благодари.
— Сега вече съм сигурна, че ставам за шпионка — добави Джоуди.
— Може и да ставаш, ала аз не съм сигурен, че нервите ми ще го издържат.
— Страх те беше, че всичко ще оплескам ли?
Александър поклати глава и стисна силно ръката й.
— Не беше това. Не искам да те излагам на риск, Джоуди. Не искам отново да се озовеш на огневата линия, макар че последния път ми спаси кожата.
Тя го погледна в очите.
— Не бих искала да живея в свят, в който теб те няма. — Смути се от признанието си и добави със смях: — Определено не мога да живея без вълнения.
Той се засмя, сякаш наистина му стана смешно.
— Аз също. — Погледна часовника си. — Не ми се иска да тръгвам — заяви неочаквано, — но трябва да се върна в службата и да прослушам тази лента. Утре ще имам съвещание с моята група. Ти се прави, че не е имало нищо необичайно, освен че си срещнала Кара в любимото си заведение.
— Добре — съгласи се Джоуди.
— Ще ти се обадя.
— Всички така казват — отбеляза тя.
Александър спря на вратата и я погледна.
— Кои всички?
— Моля?
— Кой друг ти обещава да ти се обади?
— Президентът, по повод на съветите ми в областта на външната политика, разбира се.