Ето го истинският мъж под фасадата, помисли си Джоуди, изненадана от първия си поглед към тъмната страна на Броуди. Никога не го бе виждала истински ядосан.
— Аз не съм просто секретарка — напомни му тя.
— О, по дяволите, пускаш писма и попълваш формуляри за заявки. Наречи го както искаш, това си е тъпанарска работа. — Присви очи. — Всичко е заради това, което направи на Кара, нали? Уплашена си и бягаш.
Лицето й пламна от гняв. Джоуди се изправи и му хвърли един поглед, от който би се разтопила и стомана.
— Ти щеше ли да се правиш на герой и да останеш, ако бяха насочили срещу теб пистолет? Чуй ме, Броуди, тези наркобарони не се интересуват кой умира, стига те да си получават парите. Загинаха две малки момченца, които не бяха направили нищо лошо, просто се бяха озовали между наркотрафиканта и майка си, която се опитваше да спре разпространението на наркотици в своя квартал. Кара е част от тази гнусна търговия и ако я защитаваш, ти също си част. — Той я зяпна. През всичките години, откак работеха заедно, тя никога не му бе говорила така. Джоуди грабна чантата си и прибра малкото лични вещи от бюрото си. — Не си прави труда да ми пазиш мястото. Напускам. В живота има много повече неща, отколкото да крепя самочувствието на мъж, който ме мисли за тъпанарка. И още нещо, Броуди. Ти и твоята приятелка наркотрафикантка можете да вървите по дяволите. С моята благословия!
Обърна се и излезе. Очакваше, че зад гърба й ще се разрази пожар. Потресеното ахване на Броуди бе като музика за ушите й. Александър бе прав, тук тя се пропиляваше. Щеше да намери нещо по-добро, бе сигурна.
На вратата едва не се сблъска с Филип Хънтър.
— Тръгвате ли си, госпожице Клейбърн?
— Тръгвам си.
— Прекрасно. Елате с мен. — Посочи с глава.
Тя тръгна след него, озадачена, защото никога досега не бе говорил с нея. Хънтър я заведе в заседателната зала и затвори вратата. Там бе другият мургав мъж, Колби Лейн, и самият собственик на корпорацията, Юджийн Ритър.
— Седнете, госпожице Клейбърн — покани я Ритър с топла усмивка. Сините му очи светеха под посребрените кичури коса.
Джоуди седна на един стол, стиснала вещите си пред гърдите.
— Господин Ритър… — Започна тя, чудейки се какво ще прави сега. — Мога да ви обясня…
— Няма нужда — прекъсна я той. — Вече знам всичко. Когато тази история с наркотиците приключи, а Коб ме уверява, че ще приключи скоро, по какъв начин бихте искали да се върнете и да работите за мен в област, в която уменията ви няма да се пропиляват? — Джоуди нямаше думи, просто го гледаше. — Филип иска да отиде да работи в нашия филиал в Аризона, а Колби Лейн ще го замести тук. Той знае за вашите компютърни умения, а Коб вече му е казал и за дарбата ви за разследвания. Как би ви харесало да работите при Колби като консултант по компютърната безопасност? Заплатата ви ще бъде добра и ще имате автономия в корпорацията. Недостатъкът е, че понякога може да се налага да пътувате до различните ни филиали, за да работите с Хънтър и с другите ни отговорници по сигурността. Това проблем ли е? — Тя поклати глава. Още се мъчеше да разбере какво става. — Добре. — Ритър потри ръце. — Тогава ще подготвим договора и когато се върнете, можете да го дадете на адвоката си да го прегледа и одобри. — Изведнъж стана сериозен. — Тук в близко бъдеще ще има много промени. Аз през повечето време седях в централата в Оклахома, оставях филиалите сами да се оправят и резултатът е почти убийствен. Ако Коб не беше съобщил на Хънтър, че склада се използва за прехвърляне на пратки с наркотици, може би щеше да се стигне до федерални обвинения за участие по непредпазливост в международната контрабанда на наркотици. Кажете на Коб, че съм му задължен за това.
Джоуди се усмихна.
— Ще му кажа. И, господин Ритър, много ви благодаря за тази възможност. Няма да ви подведа.
— Знам това, госпожице Клейбърн. — Той отвърна на усмивката й. — Хънтър ще ви изпрати. Просто за всеки случай. Не че мисля, че имате нужда някой да ви пази — добави Ритър. — Не са много хората, които биха се хвърлили под куршумите, за да спасят някой друг.
Тя се засмя.
— Ако имах време да помисля, сигурно и аз не бих го направила. Все едно, нямам нищо против да ме придружат до портала. Ще взема такси до апартамента си.
— Ще поговорим отново — каза й Ритър и се изправи. Бе висок и много елегантен в сивия си делови костюм. — Добре, Лейн, да вървим. Ще прегледаме за последен път склада.
— Да, сър — отзова се Лейн.
— Направо съм потресена — измърмори Джоуди, когато стигнаха до улицата. Там вече чакаше таксито, което бе повикала. Бе се обадила и на Александър да я чака в апартамента й.