— Добре — отговори тя и го целуна по бузата. — Изглеждаш страхотно.
— Ти също. — Проницателните му очи се плъзнаха по пламналото й лице. — Коб ли те докара? — попита лениво.
— Защо вие двамата не можете да го наричате Леке, както го наричам аз? — поинтересува се Марджи.
— Той не прилича на Леке — обясни Дерек.
— Винаги се заяжда с мен — оплака се Джоуди, когато той я пусна на земята. — Ако има списък с хора, които мрази, аз съм на първо място.
— Мисля, че можем да спорим за първото място. — Дерек огледа с одобрение Марджи. — Нови парцалки? Тази пола ми харесва.
— Аз съм я шила — засия тя.
— Браво на теб. Кога ще направиш изложба на всички тези красиви неща, които шиеш?
— Точно това се мъча да направя. Кири, приятелката на Леке, се опитва да уреди в нейния магазин ревю с мои дрехи.
— Кири… — Сбръчка нос Дерек. — Бавна отрова. А той си мислеше, че Рейчъл е лоша.
— Не споменавай за Рейчъл — предупреди го бързо Марджи.
— В сравнение с Кири тя е църковна мишка. Единственото, което иска Кири, е да се издигне в обществото, единственото, което вижда, са долари. Помни ми думата, не се е втурнала след брат ти заради тялото му.
— Той я харесва — отговори Марджи.
— Коб обича и черен дроб с лук. — Джоуди прихна и Дерек се обърна към нея: — Защо изобщо не поглежда към теб, малката? Ти би била идеална за него.
— Глупости — възрази тя с насилена усмивка. — Аз изобщо не съм неговият тип.
— Ти не си сметкаджийка. Готова си да се жертваш за всеки, който е в беда. Обичаш котки, кучета и деца и не обичаш нощния живот. Ти си съвършена.
— Той обича опера и театър — отвърна Джоуди.
— А ти не ги ли обичаш?
Марджи го хвана за ръката.
— Хайде, ела да пием кафе и да ни разкажеш за последното си победно родео.
— Откъде знаеш, че е било победно?
— Че кога си губил състезание? — засмя се тя. Джоуди тръгна след тях, вече притеснена за двата дни, които й предстояха. Имаше чувството, че няма да са най-приятните в живота й.
По-късно Джоуди избяга от закачките между Марджи и братовчед й и отиде до ограденото място край обора да види новите теленца. Един от по-възрастните работници, Джони, дойде при нея. Той беше без един преден зъб, избит от копитото на бик, и без два пръста заради едно прекалено стегнато въже, което му се бе изплъзнало. Дрехите, шапката и ботушите му бяха износени и кални, ала имаше златно сърце и Джоуди го обичаше. Напомняше й за покойния й баща.
— Здрасти, Джони — поздрави го тя и стъпи на дървената ограда, облечена със стари джинси, синя карирана риза с дълъг ръкав и ботуши. Бе вързала косата си на конска опашка и изглеждаше на около дванадесет години.
— Здрасти, Джоуди — отвърна на усмивката й той. — Дошла си да видиш моите бебчета, а?
— Разбира се.
— Не са ли сладки? — Той седна до нея на оградата.
— Много — въздъхна тя, вперила поглед в красивите мънички телета. — Липсва ми това в Хюстън. Най-много в града да дойде някое родео.
Джони трепна.
— Горката. Изгуби всичко накуп, преди толкоз години.
Това бе вярно. Беше изгубила едновременно родителите си и дома си. Ако Александър не я бе записал в колежа, където живееше на общежитие, щеше да остане бездомна. Усмихна му се.
— Времето лекува и най-тежките рани, Джони. Освен това от време на време пак идвам тук.
Той помръкна.
— Де да идваше по-често от оная Дейн — измърмори под носа си. — Не може да понася добитък и прах, не харесва кравари, гледа ни, сякаш ще се изцапа само като говори с нас.
Джоуди го потупа по рамото.
— Всеки си носи кръста, Джони.
Той въздъхна.
— Сигурно. Защо не се върнеш тук? Сега в Джейкъбсвил има доста работа. Чух, че шефът на полицията си търси нова секретарка.
Тя се засмя.
— Няма да работя при Кеш Грайър. Казват, че последната му секретарка изсипала върху главата му кошчето с боклук, а то било пълно с недопити чаши кафе.
— Е, на някои полицейската работа не им иде отръки — заключи той и се усмихна.
— Ти нямаш ли какво да правиш, Джони? — разнесе се зад тях дълбок дрезгав глас.
Джони веднага се изправи.
— Тъкмо бях почнал да чистя обора, шефе. Дойдох само да кажа здрасти на госпожица Джоуди.
— Радвам се, че се видяхме, Джони — каза тя.
— И аз, госпожице. — Той докосна с пръст ръба на шапката си и бавно влезе обратно в хамбара.
— Не разсейвай работниците — скастри я Александър.
Джоуди слезе от оградата. С обувките си без токчета бе много по-ниска от него.
— Той беше приятел на баща ми — напомни му тя. — Просто се държах любезно с него. — Обърна се и тръгна към къщата.