— И коя е лъжата, която искаш да им кажа?
— Трябва да кажеш, че не знаеш къде се намира тази къща. Кажи им, че съм ти завързал очите, след като едва не си ми избягала при онази почивка, и че съм те държал на пода отзад на колата, за да съм сигурен, че няма да се опиташ да бягаш отново. Звучи съвсем логично и обяснимо – ще ти повярват. Така ще опровергаеш версията на шофьора на камиона за това, какво точно е видял; той е единствената причина, която би могла да накара полицията да се съмнява в тебе и ролята ти в моето бягство. Бих искал да не ми се налага да те карам да лъжеш изобщо, но нямам избор.
— А ако откажа да го направя?
— Решението си е твое, разбира се – изрече със смразяваща учтивост. До този момент Джули не си бе давала сметка до каква степен се бяха променили взаимоотношенията им. Закачливото му безгрижие и нежността, с която я бе любил, не бяха само начин да накара времето да минава по-лесно – поне донякъде чувствата му са били искрени! – Ако решиш да издадеш на полицията местонахождението на къщата, то ще съм ти много задължен, ако поне прибавиш, че не съм имал ключ и съм възнамерявал да разбия вратата. Ако не им го втълпиш, то собствениците на тази къща – хора, които също като теб нямат никакво участие в бягството ми – ще бъдат заподозрени в съучастничество и на тях ще гледат по същия начин, както гледат на тебе след разказа на онзи шофьор.
„Не себе си иска да защити той – даде си сметка Джули, – а отчаяно се опитва да прикрие хората, на които принадлежи вилата. Значи ги познава! Явно са негови приятели.”
— Ще благоволиш ли да ми кажеш какво решаваш? – попита я с онзи чужд глас, който тя толкова мразеше. – Или предпочиташ първо да си помислиш?
Когато бе само на единайсет години, си беше обещала да не лъже до края на живота си; цели петнайсет години не бе пристъпила думата си. Сега погледна в очите мъжа, когото обичаше, и меко каза:
— Смятам да им обясня, че съм била с вързани очи. Как изобщо можа да допуснеш, че ще взема друго решение?
Видя облекчението, изписано на лицето му, но вместо да й каже нещо мило, Зак я изгледа страшно и рече:
— Джули, ти си единствената жена, която някога е успявала да ме накара да се чувствам като емоционално йо-йо, подскачащо нагоре-надолу на връвчица под умелите ти пръсти.
Тя прехапа долната си устна, за да не се усмихне – беше толкова хубаво, че е способна да му въздейства по начин, по който никоя друга жена не е успявала преди нея!
— Аз… много съжалявам – неубедително измънка.
— Как ли пък не! Едва се сдържаш да не се засмееш!
Тя вдигна показалеца си и внимателно започна да го разглежда от всички страни.
— Най-обикновен пръст – обяви весело.
— В теб няма нищо обикновено, госпожице Матисън. Господ да е на помощ на мъжа, който ще се ожени за теб, защото бедният преждевременно ще остарее и ще побелее.
Последните му думи я накараха да се опомни и да слезе на земята. Заклевайки се да не се задълбочава и да не влага повече смисъл в думите и действията му, отколкото имаше в действителност, тя се усмихна, кимна и след като се отдели от стената, каза закачливо:
— Мисля, че с последната си точка спечели играта, сета и мача. Признавам ти тази победа, както и всички останали.
Въпреки шегата Зак имаше усещането, че по някакъв начин е успял да я засегне. Няколко минути по-късно той влезе в хола, където тя тъкмо навличаше скиорския костюм, който бе носила предния ден.
— Бях забравила за него – обясни Джули. – Така няма да се притеснявам за другите си дрехи. Извадих и другия за теб – добави и кимна към втория костюм, който висеше на закачалка на вратата.
Докато го обличаше, той реши, че някои неща трябва да бъдат доизяснени.
— Виж – каза спокойно, – не искам да се карам или да споря с теб. Това е последното нещо на света, което желая. Но също така нямам намерение да обсъждам бъдещите си планове или своите тревоги с теб. Опитвам се да забравя за тях поне за малко и просто да се радвам на неочакваното щастие да бъда с теб. Опитай се да ме разбереш – следващите няколко дни в тази къща ще бъдат последните „нормални” дни в живота ми. Не че ми е много ясно какво точно значи нормален – добави тъжно. – Важното е, че макар и двамата добре да знаем, че този красив сън скоро ще свърши, аз искам да го изживея пълноценно – няколко идилични дни с тебе сред планинската тишина, за които после да си спомням. Не мисля да ги развалям с мисли за бъдещето. Разбираш ли какво се опитвам да ти кажа?
Джули прикри болката си от думите му зад топла усмивка и кимна: