— Мога ли поне да знам колко време ще останем тук?
— Още не съм решил… Не повече от седмица.
Тя не можа да не зададе въпроса, който я бе мъчил още откакто излезе от спалнята:
— Преди да изоставим темата за полицията завинаги, има нещо, което трябва да знам или по-точно, да си изясня. – Изчерви се и бързо наведе глава, за да напъха гъстата си коса под плетена синя шапка.
— Каза, че искаш да кажа всичко на полицаите. Нали нямаш предвид да им разправя и как ние… ти… аз…
— Изброи всички местоимения. Не може ли да ми подхвърлиш и някой глагол към тях?
— Много сте подъл, господин Бенедикт.
— Ами нали не трябва да оставам по-назад от теб!
Джули поклати глава с престорено отвращение и тръгна към вратата в дъното на коридора. Въпреки че изобщо не съжаляваше за думите си, Зак реши, че не е избрал подходящото време, и я настигна тъкмо когато прекрачваше прага. Небето бе чисто и яркосиньо; студът беше поносим и светът приличаше на омагьосана земя – арктическа приказка от снежни преспи, красиво навети от вятъра.
— Не исках да те иронизирам за последния ти въпрос – обясни Зак, затваряйки вратата след себе си. Джули се извърна, за да го изчака, и той едва не забрави мисълта си при вида на прекрасното й, огряно от слънцето лице. Косата й бе прибрана под шапката; не носеше никакъв грим, освен малко червило и естествената й красота поразяваше с порцелановото великолепие на кожата й и огромните сапфирени очи, заобиколени с тъмни мигли и увенчани от нежно извити вежди. – Естествено, че не смятах да им разказваш за взаимоотношенията ни – те са си само наша работа. От друга страна, като се има предвид, че съм осъден за убийство, сигурно ще решат, че съм те изнасилил. Тъй като познавам гадното подсъзнание на повечето ченгета, най-вероятно, когато ти отречеш такова нещо, те ще настояват и ще дълбаят дотогава, докато не си признаеш, че си искала да те чукам и аз съм го направил.
— Не говори така! – сряза го Джули с вид на възмутена девственица, каквато всъщност си и беше.
— Изричам на глас това, което те ще си мислят – обясни й той. – Ще се опитат да се доберат до темата по хиляди различни, на пръв поглед невинни начини – например ще те накарат да опишеш къщата, която съм използвал за скривалище, уж за да я намерят и да я претърсят за евентуални улики. После ще питат за спалните и обзавеждането им. Не знам как точно ще подходят към теб, но в минутата, в която покажеш прекалено добра осведоменост или твърде много чувство, те ще заподозрат най-лошото и ще се нахвърлят отгоре ти. Когато те доведох тук, не предполагах, че наистина ще направя от теб нещо като съучастник. Никой не би заподозрял такова нещо, ако не бяха показанията на онзи шофьор… – Зак тръсна глава. – Онзи път, когато едва не ми избяга, аз не можех да мисля за нищо друго, освен за това, че за мен е жизненонеобходимо да те спра. Не смятах, че шофьорът ни вижда толкова добре, че по-късно да ни разпознае. Както и да е. Няма смисъл да мисля за нещо, което вече не може да се промени. Когато копоите те попитат точно какво стана тогава, просто им кажи истината. Ще решат, че си се държала като истински герой. Така си и беше. Чуй ме хубаво, преди да приключим с тази тема – ако по време на разпитите ти се изплъзне нещо за интимните ни взаимоотношения, искам да ми обещаеш нещо.
— Какво?
— Искам да им кажеш, че съм те изнасилил.
Тя зяпна.
— Вече съм осъден за убийство – наблегна Зак, – повярвай ми, репутацията ми няма да пострада повече, ако ме обвинят и в изнасилване. Но така ще опазим твоята репутация чиста и неопетнена, а това е единственото, което има значение за мене сега. Разбираш ли ме?
Гласът й бе мек и много нежен.
— Да, Зак. Разбирам те прекрасно. Ясно ми е, че… че… си се побъркал! – Удари го с юмрук в рамото и понеже изобщо не го очакваше, той падна по гръб право в една пряспа.
— Това пък какво беше? – попита я, докато се опитваше да се изправи на крака.
— Наложи се да го направя – обясни му с усмивка – заради това, че се осмели да предложиш да те обвиня, че си ме изнасилил!
ТРИДЕСЕТ И ЧЕТВЪРТА ГЛАВА
Зак се изправи и започна да отърсва снега от себе си, внезапно окрилен от факта, че е навън, под синьото зимно небе, заобиколен от покритите със сняг борове и ели и в компанията на закачлива млада жена. Ухили се и бавно тръгна към нея, като я сгълча:
— Много детинска постъпка!
Джули не сваляше очи от него, докато отстъпваше назад.
— Дори не се и опитвай – едва не се задави от смях тя. – Предупреждавам те…
Хвърли се напред, но младата жена веднага реагира, като преплете крак с неговия и го дръпна силно нагоре; в следващата секунда той отново летеше във въздуха и размахваше ръце, опитвайки се да запази равновесие. Приземи се по гръб в краката й. Смехът й се разнесе като камбанен звън.