Зак облегна глава назад и затвори очи, за да дойде на себе си, питайки се на какво се дължи невероятното й въздействие върху него. След малко успя да изрече:
— Как ти звучи „любовници”?
— Добре, любовници – кимна тя. – Това, което имах предвид, е, че въпреки че сме любовници, аз в действителност не знам нищо за теб.
— И какво те интересува по-точно?
— Ами например дали Закари Бенедикт е истинското ти име, или си го променил, след като си започнал да се снимаш в киното.
— Собственото ми име си е Закари. А Бенедикт ми е бащино, а не фамилно име. На осемнайсет години го промених официално.
— Наистина? – Дори и без да отваря очи, Зак знаеше, че тя го гледа и чакаше неизбежния й въпрос. – А какво бе фамилното ти име, преди да го промениш на Бенедикт?
Точно този беше въпросът, на който не бе отговарял никога преди.
— Станхоуп.
— Какво хубаво име! Защо го смени? – Усети, че той се стегна. Зак отвори очи и тя се стресна от суровото им изражение.
— Дълга история.
— О! – Реши, че това явно е неприятен спомен за него и затова ще е най-добре да не разпитва повече. Заговори за първото нещо, за което се сети. – Аз и без това знам доста неща за младостта ти, понеже за братята ми ти беше идол.
— Наистина ли?
— Ами да, и затова вече знам, че си израснал съвсем сам, пътувайки из страната с родео, че си живял на различни места и си се занимавал с обяздване на диви коне. Нещо смешно ли казах?
— С риск да разруша всичките ти илюзии, принцесо – през смях каза Зак, – трябва да ти призная, че тези истории са продукт единствено на болната фантазия на рекламните ми агенти. Истината е, че по-скоро бих пътувал два дни в някой мръсен автобус, отколкото да прекарам два часа на гърба на някой кон. А ако има нещо, което да мразя повече от конете, това са кравите! Така де, бикове!
— Крави?! – Заразителният й смях прозвуча в стаята като музика. Джули се извърна към него и сви крака към гърдите си. Обгърна коленете си с ръце и се загледа в него с детинско изумление.
— Ами ти? – подразни я той, протягайки се към чашата с бренди върху масичката, като се надяваше, че така ще отвлече вниманието й и тя няма да зададе неизбежния си въпрос. – Матисън истинското име ли ти е, или по-късно си го сменила?
— Не ми е истинското име.
— Какво?!
— Всъщност съм била намерена в една картонена кутия, хвърлена в кофа за смет в парка. Пазачът, който ме открил, ме занесъл вкъщи, за да ме постоплят малко, преди да ме закарат в болницата. Решил, че трябва да нося името на съпругата му, понеже тя се погрижила за мен този ден и така ме нарекли Джули.
— Господи! – Зак се опитваше да не издаде ужаса си.
— Имала съм късмет! Можело е да стане и много по-лошо!
— Как по-точно?
— Ами ако жена му се бе казвала Матилда? Или Гъртруд! Или Вилхелмина! По едно време сънувах кошмари, в които името ми бе Вилхелмина.
Той изпита особената болка в гърдите, която се появяваше всеки път, когато тя му се усмихнеше така.
— Е, поне историята завършва щастливо! Семейство Матисън те осиновили, нали? – Джули кимна и Зак продължи: – Така са си имали вече красива малка дъщеричка, за която да се грижат.
— Е, не точно.
— Моля?!
— Семейство Матисън всъщност се сдобиха с единайсетгодишна апашка от бордеите на Чикаго, въвлечена и посветена в тънкостите на занаята от малко по-големи от нея момчета. Като си помисля – добави весело тя, – май пропуснах една многообещаваща кариера! – Разпери пръсти. – Имах много бързи пръсти. Всичко просто лепнеше по тях!
— Ти си крадяла?
— Да. Окошариха ме, когато бях на единайсет.
— Заради кражба? – Зак не можеше да повярва на ушите си.
— Не, разбира се! – Изглеждаше обидена. – Бях прекалено бърза за това. Арестуваха ме за скитничество.
Той направо зяпна. Дори само фактът, че използваше уличния жаргон, го караше да изпитва желанието да тръсне глава, за да дойде на себе си. И все пак богатото му въображение, което бе направило от него толкова добър режисьор, вече я виждаше такава, каквато трябва да е била като малка: дребничка и слаба, недохранена… лице на гаменче с огромни, приказни очи… малка, упорита брадичка… тъмна, дълга и сплъстена от мръсотия коса… Винаги готова за действие, в непрестанна борба с жестокия свят… Готова да се захване и с един бивш затворник…
Да промени начина си на мислене и да загърби всичко, в което се с превърнала, само защото му е повярвала безрезервно…
Едновременно развеселен, разнежен и удивен, Зак изрече:
— Оставих се вълните на въображението ми да ме отнесат далеч оттук.