Отдавна трябваше да предположи, че всичко това е твърде хубаво, за да продължи дълго. Сълзите замъглиха погледа й. За секунда си помисли, че просто ще я напердашат, вместо да я върнат в Чикаго, но тя ги познаваше добре – новите й родители не вярваха във възпитателната роля на боя, но вярваха, че лъжата и кражбата са тежки престъпления, неприемливи за Бога и за тях самите. Джули беше обещала да не ги върши и те й вярваха.
Презрамката на новата й ученическа чанта се скъса и чантата падна в снега, но Джули си имаше достатъчно грижи, за да се тревожи и за това. Влачейки я, тя бавно отиде до къщата и изкачи стъпалата към верандата.
Бисквити с шоколад – нейните любими – изстиваха в подносите върху кухненския плот. Обикновено миризмата им възбуждаше апетита й, но днес от нея й се повдигаше, защото знаеше, че Мери Матисън вече никога няма да ги приготвя специално за нея. Кухнята беше необичайно пуста, а един поглед във всекидневната я убеди, че и тя е празна, но Джули дочуваше гласовете на новите си братя, идващи откъм стаята им. С треперещи ръце окачи ученическата си чанта и зимното си яке на една от закачалките до кухненската врата и тръгна по коридора към стаята на момчетата.
Карл, шестнайсетгодишният й брат, я видя, когато застана на вратата им. Приближи се, обгърна раменете й с ръка и попита:
— Здравей. Късокоске, какво ще кажеш за новия ни плакат? Прякорът, който й беше измислил, винаги я разсмиваше, но сега й се прииска да закрещи, защото го чуваше за последен път. Тед, другият й брат, с две години по-малък от Карл, й се усмихна и посочи към плаката на най-новия им филмов кумир – Зак Бенедикт.
— Какво ще кажеш, Джули, не е ли велик? Някой ден и аз ще си купя мотор.
Момичето погледна през сълзи към плаката с високия, широкоплещест, намръщен младеж, който стоеше до мотоциклета си.
— Супер е – отвърна с безразличие и после без всякаква връзка попита: – Къде са майка ви и баща ви?
Новите й родители я бяха приканили още от самото начало да се обръща към тях с „мамо” и „татко” и Джули радостно прие, но тя знаеше, че това скоро ще й бъде отнето.
— Трябва да говоря с тях.
Гласът й прозвуча глухо, но тя беше решила да приключи с неизбежния сблъсък веднъж завинаги и колкото може по-скоро. Не можеше да понася повече това напрежение.
— В спалнята са. Водят някакъв таен разговор – отговори Тед, без да откъсва очи от плаката. – Довечера с Карл ще гледаме новия филм на Зак Бенедикт. Искахме да те вземем с нас, но е забранен за деца под тринайсет години заради насилието. – Откъсна очи от своя идол и забеляза тъжното лице на Джули. – Хей, дечко, не бъди толкова тъжна. Ще те заведем на първия филм, който…
Вратата на спалнята се отвори и оттам със сериозно изражение на лицата излязоха новите й родители.
— Стори ми се, че чух гласа ти, Джули – каза Мери Матисън.
— Искаш ли да хапнеш, преди да се заемеш с домашните си? Пасторът Матисън се вгледа в напрегнатото лице на момичето и каза:
— Мисля, че Джули е твърде разстроена, за да се съсредоточи върху домашните си. Искаш ли сега да поговорим за това, което те тревожи? Или след вечеря?
— Сега – прошепна тя.
Момчетата се спогледаха объркано и понечиха да излязат от стаята си, но Джули им направи знак да останат. Чувстваше, че е по-добре това да приключи в присъствието на всички. Когато осиновителите й се настаниха на леглото на Карл, тя започна с треперещ глас:
— Някакви пари бяха откраднати днес в училище.
— Вече знаем – спокойно изрече пасторът. – Директорът на училището ни позвъни – Господин Дънкан, изглежда, е убеден, както и учителката ти, че ти си ги взела.
Джули вече беше решила, че без значение какви болезнени и несправедливи неща ще кажат, тя няма да ги умолява, да се извинява или да унижава себе си, по какъвто и да е начин. Обаче не беше предвидила силната болка, която щеше да й причини раздялата с новото семейство.
— Ти ли открадна парите, Джули?
— Не съм аз! – извика тя.
— Е, значи не е тя. – Пасторът и Мери Матисън се изправиха, като че ли бяха решили, че освен крадла тя е и лъжкиня, и момичето започна да моли и да се извинява въпреки твърдото си първоначално намерение.