— Единственото глупаво нещо, което си направила през тази седмица, е, че твърде много се тревожи за мен. Всичко останало… беше правилно. Беше съвършено.
Джули затвори очи и целуна дланта му. После прошепна:
— Толкова те обичам!
Зак отдръпна ръката си и отсече:
— Не ме обичаш, Джули. Ти си наивна и неопитна и бъркаш секса с любовта. Сега бъди добро момиче, върни се вкъщи, където ти е мястото, и забрави за мен. Точно това искам да направиш.
Сякаш й беше зашлевил плесница. Но наранената й гордост я накара да вдигне брадичка.
— Прав си – изрече с достойнство и се качи в колата. – Време е да се върна в реалността.
Гледаше я как изчезва от погледа му между високите снежни преспи. Дълго време не помръдна от мястото си. Беше й причинил болка, защото трябваше да го направи, напомни си, като се обърна, за да се прибере в къщата. Не можеше да й позволи да пропилее дори и миг от живота си в любов, очакване и нужда от него. Беше постъпил правилно, себеотрицателно, като се подигра с любовта й.
Влезе в къщата, равнодушно взе каната с кафе и посегна за чаша от кухненския шкаф. После погледът му попадна върху чашата на бара, която Джули беше използвала. Протегна ръка, вдигна я и притисна ръба й до лицето си.
ЧЕТИРИДЕСЕТ И ТРЕТА ГЛАВА
Два часа след като бе напуснала планинската къща, Джули отби към банкета на пустия пътен участък и се пресегна за термоса на седалката до нея. Гърлото и очите й пареха от сълзите, които упорито отказваше да пролее. Напразно се опитваше да забрави думите, които, Зак беше изрекъл на раздяла.
Взе разстоянието до границата между Колорадо и Оклахома за много по-кратко време, отколкото на отиване в снежната буря. Следвайки инструкциите на Зак, спря на отбивката в територията на Оклахома и позвъни по телефона.
Баща й веднага отговори.
— Татко! Джули е. Свободна съм. Идвам си вкъщи.
— Слава Богу! О, Боже, благодаря ти!
Никога гласът на баща й не бе звучал така и душата й се изпълни с разкаяние за всичко, на което ги беше подложила. Преди той да проговори отново, някакъв непознат глас се намеси:
— На телефона е агент Инграм от ФБР, госпожице Матисън. Къде се намирате?
— В Оклахома. На една пътна отбивка. Свободна съм. Той… той ме остави в колата с ключовете, но с вързани очи. Но си е отишъл. Сигурна съм. Не знам накъде е тръгнал.
— Слушайте внимателно – каза гласът, – върнете се обратно в колата, заключете вратите и изчезвайте веднага. Не стойте наблизо дори за секунда. Карайте към най-близкото населено място и ни позвънете оттам. Ще уведомим местните полицаи и те ще дойдат да ви вземат. А сега изчезвайте оттам, госпожице Матисън!
— Искам да си отида вкъщи! Искам да видя семейството си. Не искам да стоя в Оклахома и да чакам. Не мога! Исках само някой да знае, че се прибирам.
Затвори телефона, качи се в колата и изобщо не се обади от предполагаемото населено място.
Два часа по-късно хеликоптерът, който явно търсеше заблудената заложница, някак си беше успял да я открие по тъмното шосе в Тексас. Минути след като Джули го забеляза, патрулни коли с пуснати сигнални светлини я обградиха и я ескортираха до дома й. Твърде вероятно, нервно си помисли, да са решили да попречат на предполагаемата съучастница на Зак Бенедикт да промени намерението си и да избяга, преди да са я разпитали.
Беше ужасяващо да осъзнае мащабите на преследването, предприето очевидно и за двамата. Беше възмутена от официалното придружаване по целия път до къщата на родителите й в Кийтън. Въпреки че часът беше два след полунощ, дворът и улицата гъмжаха от репортери. С помощта на трима тексаски войници и на братята си успя да си пробие път през тълпата журналисти и да стигне до верандата.
В къщата вече я чакаха двама федерални агенти, но родителите й се втурнаха покрай тях, за да я прегърнат. Майка й я прегръщаше, плачеше и се усмихваше едновременно, като неспирно повтаряше:
— Джули, малката ми Джули!
Баща й я притисна в мечешката си прегръдка.
— Слава Богу, слава Богу…
Карл и Тед направиха опит да се пошегуват с „приключението” й. Сълзите, с които се бореше от двайсет и четири часа, потекоха по лицето й. През последните десет години беше плакала само няколко пъти, и то на тъжни филми. Последната седмица обаче беше изплакала море от сълзи. Това, реши категорично тя, трябва да спре незабавно и завинаги. Семейната среща беше прекъсната от русокос агент на ФБР, който пристъпи напред и със спокоен, властен глас каза:
— Съжалявам, че се намесвам, госпожице Матисън, но точно сега времето е от значение за нас. Имаме някои въпроси и се нуждаем от вашите отговори. Казвам се Дейвид Инграм, говорихме вече по телефона. – Посочи към високия си, тъмнокос колега. – Това е агент Пол Ричардсън, който ръководи случая на Бенедикт.