Госпожа Матисън се обади:
— Да отидем в трапезарията. Масата е по-голяма и ще има място за всички.
— Съжалявам, госпожо Матисън – отсече Пол Ричардсън, – но мисля, че е по-добре да разговаряме с дъщеря ви насаме. Тя ще има възможност да ви разкаже всичко на сутринта.
При тези думи Джули се обърна.
— Господин Ричардсън, разбирам нетърпението ви да чуете отговорите на въпросите си, но същото важи и за семейството ми, а те имат право на това повече от вас. Бих искала да присъстват, ако нямате нищо против.
— А ако имам нещо напротив?
Височината и цветът на косата му й напомняха силно за Зак, а и след изтощителното шофиране вече нямаше сили да спори. Усмихна му се уморено.
— Моля ви, дано нямате нещо против. Капнала съм и наистина не желая да споря с вас.
— Мисля, че семейството ви може да присъства – отстъпи той и хвърли неспокоен поглед към смръщения си колега.
Джули изобщо не забеляза, но това не убягна на братята й.
— И така, госпожице Матисън – рязко започна агент Инграм още щом седнаха, – да започнем от началото.
Тя потръпна от страх, когато агент Ричардсън бръкна в джоба и извади малък касетофон.
— Откъде искате да започна? – попита и се усмихна с благодарност на майка си, която й поднесе чаша мляко.
— Вече знаем, че по общото мнение сте пътували до Амарил да се срещнете с дядото на един от вашите ученици – започна Ричардсън.
Джули рязко изрече:
— Какво значи „по общото мнение”?
— Няма нужда да заемате отбранителна позиция – бързо се намеси Инграм с успокоителен тон. – Вие ни разкажете какво се случило. Да започнем от момента, в който сте срещнали Бенедикт.
— Бях спряла за кафе в някакво заведение на междущатското шосе. Не си спомням името му, но мога да го разпозная. Когато излязох валеше сняг и един висок тъмнокос мъж се беше привел до гумата на колата ми. Беше спукана и той предложи да я смени…
— Забелязахте ли до този момент, че е въоръжен?
— Ако бях забелязала пистолета, със сигурност нямаше да го кача в колата си.
— С какво беше облечен?
Въпросите се сипеха върху нея като картечен огън.
— Госпожице Матисън, трябва да си спомняте нещо повече за местоположението на къщата, ползвана от него за скривалище! – Беше отново Пол Ричардсън, който я наблюдаваше като насекомо под микроскоп и използваше властния си глас, който така й напомняше на Зак, когато беше ядосан.
— Казах ви, бях с вързани очи. И моля ви, наричайте ме Джули, по-кратко е и отнема по-малко време от госпожице Матисън.
— Имахте ли възможност по време на престоя си с Бенедикт да откриете целта, към която ще се отправи?
Джули поклати глава. Вече й бяха задавали този въпрос.
— Според него колкото по-малко знаех, толкова по-добре.
— Опитахте ли се да откриете накъде ще се отправи?
Тя отново поклати глава. Този въпрос беше нов.
— Моля ви, отговорете високо заради касетофона.
— Добре! – каза тя, внезапно решила, че той изобщо не прилича на Зак – беше по-млад, по-уравновесен, изглеждаше по-добре, но му липсваше топлотата на Зак. – Не го попитах къде отива, защото вече ми беше казал, че колкото по-малко знам, в по-голяма безопасност ще е той.
— А вие искате да е в безопасност, нали? – Хвана се за отговора й той. Моментът на разплатата беше дошъл. Ричардсън чакаше, като почукваше с върха на химикалката си по масата. Джули погледна през прозореца към репортерите, обкръжили двора и улицата, докато умората се стелеше на вълни през нея.
— Вече ви казах – той се опита да спаси живота ми.
— Някак си не разбирам защо това трябва да омаловажи факта, че той е избягал затворник и ви е взел за заложница.
Джули се облегна на стола и се загледа в него с презрение и разочарование.
— Не вярвам, че е убиец. – Тед стисна коляното й, но тя не му обърна внимание. – Нека ви попитам нещо, господин Ричардсън. Представете си, че аз ви вземам за заложник, а вие успявате да избягате от мене. Вие се скривате, но аз си помислям, че сте паднали в дълбок, леденостуден вир. От мястото, където сте се скрили, вие ме наблюдавате – аз изтичвам до потока и се гмуркам в студената вода. И после отново и отново се гмуркам, като непрекъснато ви зова по име, и след като не ви намирам, се измъквам от потока и зашеметена се свличам на снега. И после не се качвам на снегохода, за да се върна вкъщи, а просто се предавам. Разкопчавам ризата си, за да умра по-бързо от студа, полагам глава на снега, затварям очи и оставам там, а падащият сняг покрива главата и лицето ми…