— Къ-къ-кълна се, не съм взела парите за обяда – силно хълцаше, като усукваше края на пуловера си. – Аз ви обещах, че няма да лъжа и да крада повече, и не съм го правила. Не съм! Моля ви, умолявам ви, повярвайте ми!
— Ние наистина ти вярваме, Джули. – Аз се промених, наистина се промених и… Изведнъж престана да плаче и ги погледна недоверчиво, съвсем объркана.
— Вие… ми вярвате?! – прошепна.
— Джули – отговори новият й баща, като протегна ръка към лицето й. – Когато дойде да живееш при нас, те помолихме да ни обещаеш, че с лъжите и кражбите е свършено. Ти ни даде дума, а ние ти гласувахме доверие, спомняш ли си?
Джули кимна, като си припомни съвсем ясно онзи миг преди три месеца, след това погледна към усмихнатото лице на майка си и се хвърли разплакана в прегръдките й.
— Хайде, успокой се – каза Джеймс Матисън с усмивка и погледна грейналите очи на жена си. – Остави майка си да приготви вечерята и се довери на добрия Бог да се погрижи за откраднатите пари.
При споменаването на добрия Бог Джули внезапно се вцепени, после изхвърча от стаята, като извика през рамо, че ще се върне да подреди масата за вечеря. В напрегнатата тишина, последвала ненадейното й излизане, пасторът разтревожено се обади:
— Точно сега не бива да ходи никъде. Все още е твърде разстроена, а и скоро ще се стъмни. Карл – добави той, – иди да видиш какво, за Бога, става с нея.
— И аз отивам – каза Тед, вече измъкнал якето си от шкафа.
Джули сграбчи замръзналата месингова дръжка и с мъка успя да отвори тежката врата на църквата, в която баща й беше пастор. Бледа студена светлина се процеждаше през високите прозорци. Момичето мина по пътеката, спря пред олтара и вдигна искрящ поглед към дървения кръст. След малко плахо промълви:
— Безкрайно Ти благодаря, че накара семейство Матисън да ми повярват. Уверена съм, че ТИ си ТОЗИ, който ги накара, защото това е истинско чудо. Няма да се разочароваш – обеща тържествено тя.
— Ще стана толкова съвършена, че всички ще се гордеят с мен. – Тя се обърна да си тръгне, но отново се върна. – А… и ако имаш време, нека господин Дънкан да открие истинския крадец. Иначе аз ще опера пешкира, а няма да е справедливо.
След вечеря Джули отново почисти стаята си. Докато се къпеше, изтърка мястото зад ушите си два пъти. Беше решила толкова твърдо да стане съвършена, че когато Тед и Карл я повикаха да поиграе с тях на думи, дори и не помисли да надникне в най-долните квадратчета, за да си избере букви, с които знаеше повече думи.
Още в понеделник един от седмокласниците беше заловен с шест бири, с които щедро почерпил няколко приятелчета. Пликът с надпис „Пари за обяд – класа на госпожица Абът” бе намерен в празната кутия.
Джули получи официално извинение от учителката си пред целия клас и още едно – насаме, дадено неохотно от господин Дънкан.
Същия следобед тя слезе от училищния автобус пред църквата и остана вътре петнайсет минути, после хукна към къщи, за да съобщи новината. Влетя вътре с почервеняло от студа лице и нетърпеливо изтича в кухнята, където Мери Матисън приготвяше вечерята.
— Мога да докажа, че не съм взела парите за обяда – задъхано изрече, като поглеждаше в очакване ту към майка си, ту към братята си.
Мери Матисън я погледна озадачено, с усмивка, после продължи да реже моркови, Карл едва повдигна очи от скицата на етаж от къща – част от училищния му проект „Бъдещи архитекти на Америка”, а Тед й се усмихна разсеяно и продължи да чете филмовото списание със Зак Бенедикт на корицата.
— Ние знаем, че не си ги взела ти, скъпа – най-сетне отговори госпожа Матисън. – Нали ни каза, че не си ти.
— Така е. Ти наистина ни го каза – напомни й Тед и обърна страницата на списанието.
— Да… но сега мога да ви накарам наистина да ми повярвате. Имам предвид, че мога да го докажа – извика детето, а погледът му шареше по спокойните им лица.
Майка й остави морковите и започна да разкопчава якето й. С мека усмивка тя каза:
— Ти вече го доказа. Нали ни даде думата си, помниш ли? – Да, но думата не е сигурна.
Госпожа Матисън я погледна право в очите.
— Не. Джули. Сигурна е. Напълно сигурна. – И добави: – Ако винаги си честна с хората, както с нас, думата ти ще бъде достатъчна.
— Били Несбит отмъкнал парите, за да купи бира на приятелите си – настоя момичето в упорития си протест срещу този жалък завършек. После каза, тъй като не можа да се въздържи: – Откъде сте сигурни, че винаги ще ви казвам истината и няма да крада повече?
— Сигурни сме, защото те познаваме – отсече майка й. – Познаваме те, вярваме ти и те обичаме.
— Да, сестричке, така си е – усмихна се Тед.
— Да, така е – потвърди Карл, като вдигна очи от проекта си и кимна.