Зак знаеше, че се терзае, но въпреки това не успяваше да се спре. Пресегна се и взе снимката. После кръстоса крака и я положи на коляното си. Бавно прекара палеца си по усмихнатите й устни, като се чудеше дали сега, когато си е у дома, тя отново се усмихва. Надяваше се, че е така, но когато се вгледа в снимката, пред очите му изплува образът й от последната им среща – лицето й изразяваше болка от раздялата, когато я беше подмамил да му каже, че го обича. Споменът за това не му даваше покой. Измъчваше го и мисълта, дали не е бременна.
Имаше толкова много неща, които искаше да й каже, толкова много неща, които отчаяно се нуждаеше да й каже. Той й пишеше всеки ден, въпреки че съзнаваше невъзможността да й изпрати тези писма. Трябваше да спре да ги пише.
Трябваше да спре да мисли за нея, преди да полудее…
Трябваше да поспи…
Въпреки това Зак посегна към хартията и писалката.
Понякога й разказваше къде се намира и какво прави, понякога описваше с най-малки подробности неща, които си мислеше, че ще са й интересни, но тази нощ беше в доста по-различно настроение. Според стария американски вестник, който беше купил тази сутрин от селото, Джули без съмнение беше заподозряна в съучастничество в бягството му. Внезапно му хрумна, че тя ще има нужда от адвокат. Само така полицията и ФБР щяха да я оставят на мира и няма да могат да я обвинят в заговорничество, с цел да признае факти, които не отговарят на истината, което беше още по-лошо. Ако това все пак се случеше, тя щеше да има нужда от първокласен адвокат. Щеше да се нуждае от пари, за да наеме такъв адвокат. Умът му трескаво заработи, отбелязващ проблемите и начините за бързото им разрешение.
Едва призори се отпусна на стола си – смъртно изтощен и напълно победен. Победен, защото знаеше, че ще изпрати това писмо. Трябваше да й го изпрати, отчасти заради решенията, които беше взел, но най-вече заради отчаяното желание да й разкрие чувствата си. Сега беше сигурен, че тази истина няма да я нарани толкова, колкото лъжата, която й беше казал. Това щеше да бъде последното му свързване с нея, но поне щеше да изличи онзи грозен завършек на най-красивите дни и нощи в живота му.
Слънцето надничаше в салона през пердетата, когато той погледна часовника си. Пощата от острова се събираше само веднъж седмично, рано в понеделник сутрин, което означаваше, че времето няма да му стигне да прегледа несвързаните си писания, защото трябваше да напише писмо на Мат и да обясни какво иска да бъде извършено.
ЧЕТИРИДЕСЕТ И ШЕСТА ГЛАВА
— Кийтън е под нас, откъм дясното крило на самолета, господин Феръл – каза пилотът, когато лъскавият реактивен самолет изплува грациозно от облаците и започна спускането.
Мат се пресегна и натисна бутона на вътрешния телефон.
— Добре, Стийв. – Погледна през прозореца, докато самолетът приближаваше пистата, после се обърна към Мередит: – Джо е тук с колата. – Имаше предвид шофьора им, който беше пристигнал със самолет в Далас, беше наел кола и беше дошъл да ги вземе. Мат искаше пристигането и отпътуването му от Кийтън да останат незабелязани. Това означаваше, че не можеха да поръчат такси от самолета, дори и в Кийтън да имаше таксиметрова служба.
Джо О'Хара спря рязко колата пред спретната едноетажна къща тъкмо когато няколко малки момчета яхнаха велосипедите си и заминаха. Когато Мат и Мередит се качиха на тротоара, две момченца в инвалидни колички блъснаха страничната врата на къщата и изхвърчаха навън на алеята, като се превиваха от смях. Красива млада жена ги преследваше ожесточено.
— Джони – извика тя през смях, докато тичаше след детето. – Върни го!
Момчето на име Джони пъргаво й се изплъзваше по алеята, като размахваше във въздуха спираловидно подвързана тетрадка и я дръпваше точно преди тя да я достигне. През това време другарчето му използваше своята инвалидна количка, за да й препречи пътя към него. Мат и Мередит спряха и загледаха бурното представление, докато смеещата се Джули Матисън безуспешно се опитваше да преодолее с изкусни маневри отбраната на момчетата.