— В писмото той ми казва за какво ми е. Нямам нужда от него.
— Съжалявам – внимателно каза Мат, – че повече нищо не мога да направя за вас. Наистина съжалявам за вас двамата със Зак.
— Бяхте чудесен. Благодаря, че ми съобщихте какво сте открили. Помаха им за сбогом от верандата, после се върна в къщата и взе писмото на Зак. Седна на един стол и отново го прочете, като остави думите му да я стоплят, да я карат да тръпне и да й вдъхнат смелост. После стана, загаси лампите във всекидневната, но отнесе писмото със себе си в спалнята. „Обади се, Зак, помоли го тя, и измъкни и двама ни от това нещастие. Обади ми се скоро, скъпи.”
ЧЕТИРИДЕСЕТ И СЕДМА ГЛАВА
Телефонното обаждане, за което Джули се молеше и очакваше, дойде съвсем неочаквано няколко дни по-късно.
— А, Джули – повика я секретарката на директора, когато тя влезе в кабинета да остави разписанието на часовете си за деня, – някакъв господин Станхоуп те търсеше тази сутрин.
Джули я погледна, преди да се сети за името, но после изстина от изненада.
— Какво каза? – попита.
— Спомена, че искал да запише сина си в твоя клас за деца с физически недъзи. Казах му, че нямаме места.
— Защо, за Бога, си му отговорила така?
— Защото чух господин Дънкан да казва нещо за това, че класовете са пълни. Както и да е, господин Станхоуп заяви, че въпросът е спешен и че ще позвъни отново в седем часа тази вечер. Отвърнах му, че е безполезно, тъй като никой от учителите ни не работи до толкова късно.
Джули разбра, че Зак нарочно не е позвънил в дома й, тъй като се е опасявал, че телефонът й се подслушва. Може би нямаше да опита отново. Младата жена не успя да сдържи гнева си:
— Щом е казал, че е спешно, защо не ме повика от класната стая?
— Учителите нямат право да провеждат лични разговори по време на часовете. Нареждане на господин Дънкан. Изрично нареждане.
— Очевидно това нямаше да е личен разговор. Каза ли дали възнамерява да ми позвъни вечерта вкъщи или тук?
— Не.
Точно в седем часа телефонът иззвъня и тя бързо вдигна слушалката.
Гласът на Зак звучеше още по-дълбок по телефона, но беше студен, груб и рязък.
— Сама ли си, Джули?
— Да.
— Съществуват ли думи на света, с които да те разубедя от налудничавата идея да дойдеш при мен?
Не това искаше да чуе тя.
— Да, съществуват – нежно му отвърна. – Можеш да ми кажеш, че написаното от тебе е лъжа.
— Добре – отвърна той. – Всичко е лъжа.
Джули стисна здраво слушалката и затвори очи.,
— А сега ми кажи, че не ме обичаш, скъпи.
Той дълбоко пое дъх и изрече умоляващо:
— Не ме карай да изрека това. Моля те!
— Толкова те обичам! – горещо прошепна тя.
— Не ми причинявай това, Джули…
Тя се усмихна, защото внезапно почувства, че ще спечели битката.
— Не мога да спра – каза нежно. – Не мога да престана да те обичам. Има само едно решение, което съм склонна да приема, и го оставям на теб.
— Господи, това не е…
— Запази молитвите си за по-късно, скъпи – прошепна закачливо. – Ще си изтъркаш коленете от молитви, когато дойда при теб. Ще се молиш да се науча да готвя по-добре, да те оставя да поспиш малко през нощта за разнообразие, да спра да раждам деца от теб…
— О, Джули… недей. За Бога, не го прави!
— Да не правя какво?
Той пое дълбоко дъх, но замълча. Мълчанието продължи толкова дълго и Джули си помисли, че никога няма да й отговори. Най-сетне той с усилие проговори:
— Никога… не преставай да ме обичаш.
— Ще се закълна пред свещеник, проповедник или будистки монах.
Той неволно се засмя и споменът за ослепителната му усмивка изпълни сърцето й с болка. Следващите му думи бяха:
— За женитба ли говорим?
— Аз, да.
— Трябваше да очаквам, че ще настояваш за това.
— Не искаш ли да се ожениш за мен?
— Искам, и то отчаяно.
— В такъв случай кажи ми как да дойда при теб и какъв размер пръстени носиш?
Още една мъчителна пауза, която нервите й едва издържаха. После той отново заговори и всичко друго изчезна за нея, освен думите му и невероятното чувство на лекота, която премина през душата й.
— Добре. Ще те чакам на летището в Мексико Сити след осем дни – във вторник вечерта. Рано във вторник сутринта се качвай на колата си и тръгвай за Далас. Когато стигнеш, вземи кола под наем на твое име и я закарай до Сан Антонио, но не я връщай. Остави я на паркинга за коли под наем на летището – те ще я открият рано или късно. С повече късмет полицията ще помисли, че си тръгнала в някоя посока с кола вместо със самолет и няма да започнат да проверяват летищата толкова бързо. Цялото пътуване няма да ти отнеме повече от няколко часа. Билетът за самолета в четири часа за Мексико Сити на името на Сюзън Арлънд ще те чака на билетното гише на летището. Някакви въпроси дотук?