Джули усети как сълзите парят в очите й и бързо се извърна настрани, но този ден стана превратен момент в живота й. Семейство Матисън бяха предложили своя дом, любов и доверие на нея – не на някое друго дете с късмет. Тези прекрасни, сърдечни хора бяха нейното семейство завинаги, не само за малко. Те знаеха всичко за нея и въпреки това я обичаха.
Тя разцъфна от обичта им като нежен цвят, разтворил листчетата си на слънцето. Зае се с уроците си с още по-голямо усърдие и сама се изненада от лекотата, с която ги усвояваше. Когато настъпи лятото, помоли родителите си за разрешение да посещава и лятното училище, за да навакса повече от пропуснатите уроци.
През зимата бе организирано тържество по случай рождения ден на Джули, на което тя получи първите подаръци в живота си. Когато и последният пакет беше отворен, семейството й подари най-скъпия от всички подаръци.
Той бе изваден от един кафяв плик. Вътре имаше голям лист хартия с красиво отпечатани в горната му част букви: „Иск за осиновяване”.
Джули ги гледаше с насълзени очи, притиснала документа до гърдите си.
— За мен ли е? – пое си дъх тя.
Братята й, не разбрали точно причината за сълзите й, заговориха едновременно:
— Ние просто… само искахме да стане официално, Джули… Само това… за да можеш да носиш името Матисън като всички нас – каза Карл.
Тед добави:
— Така е… Ако не си сигурна, че искаш, не е задължително да се съгласяваш…
Джули се хвърли в прегръдките му и извика:
— Сигурна съм! Напълно съм сигурна!
Нищо не можеше да помрачи радостта й. Същата вечер, когато двамата я поканиха на кино да гледат своя любим актьор Зак Бенедикт, веднага се съгласи, въпреки че не разбираше защо го намират за толкова готин. Щастлива седеше между тях и разсеяно гледаше филма. В него се разказваше за висок, тъмнокос младеж, който не правеше нищо друго, освен че караше мотор, биеше се, изглеждаше отегчен и някак си студен.
— Какво ще кажеш за филма? Зак Бенедикт е супер, нали? – попита я Тед, когато излязоха от киното.
Правилото на Джули да говори истината беше по-силно от желанието й да се съгласява с любимите си братя за всичко.
— Малко е… всъщност… струва ми се малко стар – каза и потърси подкрепата на трите момичета, които бяха с тях в киното.
Тед изглеждаше като ударен от гръм.
— Стар? Та той е само на двайсет и една! Но наистина е преживял много. Четох в едно филмово списание, че се издържал сам от шестгодишна възраст. Живял някъде на запад и работел в ранчо, за да си изкара прехраната. Сигурно се сещате – укротявал коне. После участвал в родео. Известно време обикалял из страната с банда рокери. Зак Бенедикт… – в гласа му се долавяше силен копнеж – Зак Бенедикт е истински мъж.
— Да, но той изглежда студен – възпротиви се Джули. – Студен и даже лош.
Момичетата се засмяха високо при тези думи, но тя смяташе, че критиката й е основателна.
— Джули – каза Лори Полсън. – Закари Бенедикт е великолепен и невероятно секси. Всички смятат така.
Джули, която знаеше, че Карл харесва Лори, веднага го защити.
— Добре де, аз не мисля така. Не ми харесват очите му. Има кафяви, лоши очи.
— Очите му не са кафяви, а златисти. И са необикновено секси, попитай, който и да е.
— Джули не може да съди за тези неща – намеси се Карл, като се отдалечи от тайната си любов и се присъедини към Тед, за да си ходят вкъщи. Твърде малка е.
— Не съм малка, за да знам – отвърна хитро тя, – че вие двамата сте далеч по-хубави от Зак Бенедикт.
При това хвалебствие Карл погледна към Лори с усмивка, която трябваше да подчертае превъзходството му, и се поправи:
— Все пак Джули е твърде зряла за възрастта си.
Брат им все още беше погълнат от приказния живот на филмовия герой:
— Само си представете – да се издържаш сам от дете, да работиш в ранчо, да яздиш коне… да хващаш коне с ласо…
ЧЕТВЪРТА ГЛАВА
1988
— Махни тези проклети коне оттук! Дори мъртвец не може да изтърпи тази воня! – нареди грубо Закари Бенедикт, изтегнат на черния, брезентов стол с щампован надпис РЕЖИСЬОР, и погледна гневно към конете, които обикаляха до сградата на модерното ранчо. После продължи да нанася бележки по сценария си. Разкошната резиденция на шейсет и пет километра от Далас с алея за коли, обградена с дървета, с разкошна конюшня и полета, осеяни с петролни кладенци, беше наета от един тексаски милионер за снимането на филма, наречен „Съдба”. Филм, който според списание „Варайъти” по всяка вероятност ще донесе на Зак още една награда на филмовата академия за най-добра мъжка роля, както и за най-добър режисьор – разбира се, ако успее да довърши сцената, за която всички казваха, че е „кутсуз”.