— Ще си лягам точно след три часа. Бъди с мен в леглото. И когато затвориш очи, ще се намериш в обятията ми.
Гласът й се превърна в развълнуван шепот:
— Обожавам това.
— Прегръщам те всяка нощ, откакто сме разделени. Лека нощ, любима.
— Лека нощ.
Той затвори и в последния момент тя се сети за напътствията му да продължи да говори. Вместо да се преструва, се обади на Кетрин и разговаря с нея около половин час.
— Лека нощ, Хенри – извика весело тя.
— Лека нощ, госпожице Джули – отвърна портиерът, който се мотаеше в коридора.
Младата жена излезе от задния вход. Хенри си тръгна от същата врата три часа по-късно, след като позвъни на някакъв телефонен номер в Далас.
ЧЕТИРИДЕСЕТ И ОСМА ГЛАВА
Джули приключи с чистенето на кухнята, измъкна палтото си от гардероба и вече беше готова да отпътува за Пенсилвания, когато на външната врата се почука. Тя я отвори и погледна изненадано Тед и Кетрин, които стояха на прага.
— Отдавна не съм ви виждала да стоите заедно на нечия веранда.
— Кетрин ми каза, че заминаваш за Пенсилвания да играеш ролята на доброволен посланик или на нещо такова от името на Бенедикт. Какво значи това, Джули?
Тя захвърли палтото си настрана и погледна часовника си.
— Разполагам с по-малко от пет минути. Смятах, че вече съм го обяснила снощи на Кетрин.
Тя отмести поглед от разтревоженото лице на приятелката си към ядосаното изражение на Тед и каза неуверено:
— Вярвате ли в поговорката, че нещата продължават по начина, по който започнат? – Двамата си размениха неразбиращи погледи и тя обясни: – Вярвате ли, че ако нещо започне зле, завършва зле?
— Да – отвърна Кетрин. – Мисля, че е вярно.
— Аз не мисля така – категорично отвърна брат й и от думите му Джули предположи, че мисли за брака си. – Някои неща започват красиво и накрая завършват зле.
— Тъй като си решил да се месиш в живота ми – каза тя развеселена, – мисля, че й аз имам право да кажа, че ако имаш предвид брака си, истинският проблем е, че той още не е приключил. Кетрин го знае дори и ти да не искаш да го приемеш. А сега бързо давам отговора на въпроса ти относно пътуването ми до Пенсилвания, тъй като трябва да тръгвам след минута. – Зак е отгледан от баба си и се е разделил с нея при грозни обстоятелства. Оттогава не му върви в личния живот. Сега е в опасност и сам, но започва нов живот. Искам в този живот да намери щастие и покой и имам чувството, че ако изградя мостовете, които преди години е изгорил, той най-сетне ще има късмет. – Посегна към вратата. – Ще го запомните, нали? – добави, като се опитваше гласът й да не издаде чувствата й и да успее да прикрие важността на следващите си думи. – За да бъдеш истински щастлив, трябва семейството ти да желае доброто ти… дори и да си извършил нещо против волята им. Когато собственото ти семейство те мрази, това е почти като проклятие.
Вратата се затвори зад гърба й и Тед погледна към Кетрин с раздразнение.
— Какво, по дяволите, искаше да каже?
— Мисля, че думите й бяха ясни. Баща ми е малко суеверен, аз също, но мисля, че думата проклятие е доста силна.
— Не говоря за това. Какво имаше предвид, като каза, че бракът ни не е приключил и че ти го знаеш?
— Джули мисли така, защото все още съм влюбена в теб.
— Откъде ще й хрумне тази глупост?
— От мене – отвърна с разтреперан глас тя. – Аз й го казах.
— Казала си й, че все още си влюбена в мен?
— Да. Казах й всичко, включително и каква пародия на съпруга бях и как… как изгубих нашето бебе.
Дори и сега, години по-късно, споменаването на бебето го изпълни с такава ярост, че той едва се сдържа да не я удари.
— Не споменавай друг път за това или Бог да ми е на помощ, ще…
— Какво ще направиш? Ще ме намразиш ли? Не можеш да ме мразиш по-силно, отколкото аз мразя себе си за случилото се. Ще се разведеш ли с мен? Та ти вече го направи. Ще откажеш да ми повярваш, че стана случайно? – Продължаваше да крещи истерично: – Добре, беше случайно! Конят, който яздех, се спъна…
— Млъкни, по дяволите!
Тед я сграбчи за раменете и се опита да я изблъска навън, но Кетрин не обърна внимание на болката, която й причиняваше, и не помръдна от вратата.
— Не мога – извика. – Трябва да те накарам да разбереш! От три години се опитвам да забравя какво причиних и на двама ни, от три години търся начин да изкупя вината си за това, което бях и което не искам да бъда.
— Не желая да те слушам повече! Какво, по дяволите, искаш от мен?
— Искам да ми повярваш, че беше случайно!
Заплака. Той се бореше да устои на думите й и на красивото й, набраздено от сълзите лице. Откакто я познаваше, за пръв път я виждаше да плаче. Но въпреки това щеше да устои, ако не беше вдигнала към него очи и не беше прошепнала: