Вместо да се нахвърли върху него, както би направила преди години, тя го погледна и каза:
— Вече нямам нужда от съветите ти. Може и да се изненадаш от това, но хората, включително и Спенсър, се обръщат за съвет към мен.
— За какво? – присмя й се той. – За изявление по страниците на светската хроника?
— Достатъчно! – избухна Кетрин, като захвърли палтото си обратно на стола. – Оставих те да ме обиждаш, когато го заслужавах, но проклета да съм, ако те оставя да прикриеш сексуалните си колебания, като ми се подиграваш.
— Сексуалните ми какво?
— Беше изключително мил, изключително спокоен, докато те помолих да ме целунеш, после започна това абсурдно нападение над личния ми живот. А сега или се извини, или ме целуни, или признай, че се страхуваш.
— Извинявам се.
Той го каза толкова бързо, че Кетрин се засмя.
— Благодаря. Приемам извинението.
Тед беше напълно изненадан от зрелостта й, нещо ново за нея.
— Кетрин – каза, – съжалявам, че се нахвърлих върху тебе. Наистина съжалявам.
— Знам. Вероятно си изтълкувал погрешно целувката, за която те помолих. Просто мислех, че е начин да подпечатаме помирението, за да продължи дълго.
Повдигна брадичката й нагоре.
— Добре. Целуни ме, но бързо.
Когато устните им се докоснаха за пръв път от три години, Кетрин се смееше, а той се усмихваше.
— Не се смей – предупреди я с приглушен смях.
— А ти не се усмихвай – не се предаде тя, но дъхът им се сля и това беше достатъчно да разпали страстта им. Ръцете на Тед се плъзнаха по гърба й и я привлякоха по-близо. Тя се притисна силно до него.
ЧЕТИРИДЕСЕТ И ДЕВЕТА ГЛАВА
Като следваше инструкциите на човека от службата за наемане на коли на малкото летище в Риджмонт, Джули лесно откри къщата на семейство Станхоуп. Зак беше отрасъл тук и на нея й се струваше, че това място е оставило отпечатък върху личността му. До известна степен то беше като него – застрашително, гордо, солидно, впечатляващо. Това й вдъхна смелост и я накара да се почувства по-добре, когато премина през сводестата врата. Потисна необяснимото лошо предчувствие и си напомни, че е дошла дотук с твърде закъсняла миротворна мисия. После вдигна тежкото месингово чукало на вратата.
Отвори й престарял прислужник с прегърбени рамене, облечен в тъмен костюм с папийонка.
— Казвам се Джули Матисън. Бих искала да се срещна с госпожа Станхоуп.
— Ще проверя дали госпожа Станхоуп желае да ви види. Можете да почакате тук – добави, като посочи стар, неудобен на вид стол с права облегалка, поставен до масата в левия край на фоайето.
Тя неспокойно се обърна, когато прислужникът се появи отново.
— Мадам ще ви отдели точно пет минути – съобщи й.
Джули се пребори с уплахата при това обезкуражаващо начало и го последва по дългия коридор. После премина пред него, когато й отвори вратата и я покани в огромна стая с горящ огън в масивната каменна камина и персийски килим, застлан върху излъскания под от тъмно дърво. Тя се разходи около масата, покрита със снимки в сребърни рамки, с намерението да разгледа лицата на предполагаемите роднини и прадеди на Зак, после видя, че на лявата стена висят огромни портрети. Удивено се загледа в тях, осъзнала, че Зак не е преувеличил – съществуваше смущаваща прилика между него и много от мъжете Станхоуп. Остър глас прозвуча някъде зад нея:
— Току-що пропиляхте една от петте си минути, госпожице Матисън.
Джули изненадано се обърна, за да открие откъде идва зловещият глас. И отново потръпна, тъй като жената, която се изправи с помощта на бастун от слонова кост със сребърна дръжка, не беше дребна старица. Беше малко по-слаба от нея и стойката й беше гордо изправена, подобно на гладкото й все още лице с ледено изражение.
— Госпожице Матисън, седнете или останете права, но започвайте да говорите. Защо дойдохте?
— Извинете ме. Госпожо Станхоуп, аз съм приятелка на…
— Знам коя сте. Гледах ви по телевизията. Той ви взе за заложница и ви превърна в говорител пред публиката от негово име.
— Не е съвсем така.
— Попитах ви защо сте тук.
Вместо да позволи на възрастната жена да я обърка или да я изплаши, Джули се усмихна и обясни:
— Госпожо Станхоуп, тук съм, защото когато бях в Колорадо с внука ви…
— Имам само един внук. И той живее тук, в Риджмонт.
— Госпожо Станхоуп — спокойно изрече, – дадохте ми само пет минути. Не ме карайте да ги пропилявам в уточняване на технически подробности, защото се страхувам, че ще си тръгна оттук, без да съм ви обяснила причината за посещението си… а мисля, че искате да я чуете. Известно ми е, че не признавате Зак за свой внук, както ми е известно, че сте имали внук, който е загинал при трагични обстоятелства. Знам също така, че разривът между вас със Зак продължава през всичките тези години заради неговата упоритост.