Карл, бих желала двамата със Сара да вземете всички вещи от къщата ми, които можете да използвате за обзавеждането на новия си дом. Мислете за мене понякога, когато поливате цветята ми.
Тед, в горното чекмедже на гардероба ми има пръстен, който ти принадлежи. Ще го познаеш. Това е венчалната ти халка, която ти захвърли след развода с Кетрин. Тя трябва да е на пръста ти, скъпи мой, неразумни братко. Премери я… просто заради старите времена… добре де, заради мене. Няма друг пръстен, който да ти приляга повече от този, сигурна съм! Вие двамата ще си причините болка, ако се съберете отново, но ще страдате повече, ако сте разделени. И… ….
Младата жена рязко вдигна глава към телевизора при думите на говорителя.
„Прекъсваме специалното предаване за ситуацията в Китай, за да ви представим последните новини, свързани с издирването на Закари Бенедикт. Според сведенията на полицията от Ориндж Кънтри Бенедикт, който избяга от щатския затвор в Амарило, където е излежавал четиридесет и пет годишната си присъда за убийството на съпругата си, е забелязан от негов бивш познат в Лос Анджелис. Същият човек, чиято самоличност е все още неустановена, твърди, че мъжът без съмнение е бил Бенедикт. Издирването на престъпника е засилено след тази новина и след откритието, че днес той е отправил телефонни заплахи към няколко от членовете на снимачния екип на филма „Съдба”, които са присъствали на мястото или около мястото на убийството на съпругата му. Полицията от Ориндж Кънтри предупреждава всички от снимачния екип да бъдат изключително внимателни, тъй като Бенедикт е въоръжен и опасен.”
Химикалката се изплъзна от ръката на Джули, когато тя се изправи, без да откъсва очи от телевизора. Като се бореше да запази самообладание, отметна назад косата, паднала върху челото й, и вдигна от земята химикалката и писмото. „Това е някаква лоша шега, реши. Трябва да е лоша шега! Някой маниак се обажда от името на Зак само за да сплаши хората и да направи сензация.”
„Разбира се, това е лоша шега”, реши тя, като изключи телевизора и си легна.
Но когато най-сетне заспа, сънищата й бяха изпълнени с призраци без лица, които се криеха в сенките, като крещяха предупреждения и сипеха заплахи.
Слънцето изгряваше, когато най-после успя да се изтръгне от кошмара. Тъй като се страхуваше да заспи отново, стана и отиде в кухнята, за да си налее чаша портокалов сок. Изпи го, без дори да усети вкуса му, после положи ръце на кухненския плот и сведе глава.
— О, Зак – прошепна. – Какво правиш? Обади ми се и ми кажи, че всичко това са лъжи! Моля те… не им позволявай да ме измъчват така!
ПЕТДЕСЕТ И ВТОРА ГЛАВА
Тони Остин дочу шума някъде зад себе си и се пресегна да светне лампата на масата до него в същия момент, в който забеляза, че пердетата до плъзгащата се врата се полюшват.
— Не пали лампата! – нареди нечий глас и една сянка се измъкна иззад пердетата. – Оттук виждам ясно какво правиш.
— Не ми трябва светлина, за да разпозная гласа ти! Защо, по дяволите, не влезе през предната врата? – попита той, като махна с ръка и прикри изненадата си зад презрението. – Оставил съм я незаключена заради тебе.
— Имаш ли представа колко силно желаех да те убия?
— Пропусна шанса си преди пет години. Къде са парите?
— Ти си като вампир, изсмукваш кръвта на хората до последната капка.
— Затваряй си устата и ми дай парите!
Сянката до пердетата вдигна ръка и Тони видя пистолета.
— Не бъди глупав! Ако ме убиеш, до двайсет и четири часа ще разберат, че си бил ти.
— Не, няма да разберат. Зак Бенедикт е на свобода и се е развилнял, не си ли чул? – Смехът му беше вледеняващ. – Той отправя заплахи по телефона. Хората смятат, че е заплашил и мене. Направих всичко възможно, за да мислят така. Ще си помислят, че той те е убил. От толкова дълго чакам този момент…
Пистолетът се вдигна…
— Не ставай луд! Ако ме убиеш, те ще се опи…
Изстрелът от дулото на пистолета направи мъничка дупчица върху гърдите на Тони Остин, близо до ключицата му, но фактът, че куршумът с двоен заряд не засегна сърцето му, беше без значение, защото се пръсна в тялото му и го уби на секундата.
ПЕТДЕСЕТ И ТРЕТА ГЛАВА
— Чудесна идея да ни поканиш всички заедно на вечеря – обърна се госпожа Матисън към Джули и се изправи, за да й помогне. – Не трябва да чакаме специални случаи, както често правим.
Младата жена вдигна четири чаши и се усмихна на майка си. Случаят беше много специален – последната вечер, която щеше да прекара с всички тях, защото утре сутринта щеше да ги напусне, за да отиде при Зак.