Приглушени гласове достигнаха до нея и я изтръгнаха от бездната, където нищо друго не съществуваше, освен терзанията й, гласове, които я накараха да се изправи бавно на крака. Гласове на хора, които трябваше да знаят… да й помогнат… да й дадат съвет…
ПЕТДЕСЕТ И ЧЕТВЪРТА ГЛАВА
Баща й прекъсна разговора си с Тед и Кетрин, когато Джули влезе в хола. Тялото й беше вдървено, а в ръката си стискаше писмото, което възнамеряваше да им остави.
Отведох мама вкъщи – каза баща й. Тя кимна сковано и се покашля.
— Добре. – Повъртя писмото в ръцете си, после му го подаде. Когато той го отвори и го разгърна така, че и Тед да може да го прочете, тя добави:
— Щях… щях да отида при него утре.
Брат й я изгледа с гняв и неодобрение.
— Така е – потвърди тя.
Видя го да се приближава към нея, но се отдръпна, когато посегна към рамото й.
— Не ме докосвай!
Насочи поглед към разстроеното лице на баща си. Видя го да привършва с четенето, да оставя писмото на масата и да се изправя.
— Помогни ми – изрече. – Моля те, помогни ми. Ти винаги си знаел кое е правилно. Трябва да направя това, което е правилно. Помогнете ми!
Внезапно се озова в силната прегръдка на баща си и ръката му я галеше успокоително по гърба, както преди, когато беше момиченце и плачеше заради някаква дребна обида.
— Ти вече знаеш какво трябва да направиш – отвърна дрезгаво гой. – Този човек трябва да бъде заловен и спрян. Тед, ти си адвокат. Кой е най-добрият начин да стане това, без да забъркваме Джули още повече?
Брат й отвърна:
— Най-големият ни шанс е Пол Ричардсън. Мога да му се обадя и да се опитам да го уговоря. Джули предава Бенедикт и остава невинна. Той няма да й задава повече въпроси.
Думата въпроси я изтръгна от болезненото вцепенение. С разтреперан глас го предупреди:
— Кажи на Пол, че няма да отговарям на въпроси от рода откъде знам къде ще се намира Зак? Трябва да се съгласи, че не може да очаква от мене нищо повече, освен информация, къде ще е Зак утре вечер. Няма да намесвам друг в тази работа, разбра ли?
— Затънала си до гуша в незаконни дела, а и на всичкото отгоре се опитваш да прикриеш някого! – не се сдържа Тед. – Имаш ли ясна представа, какво може да направи Ричардсън с теб? Може да те откара оттук с белезници още тази вечер!
Джули не отговори, обърна се и отиде в кухнята. Седна до масата. Раменете й се тресяха от безмълвни ридания. Закри лицето си с ръце и сълзите започнаха да се стичат по страните й.
— Съжалявам, скъпи… Наистина съжалявам!
Кетрин пъхна носна кърпичка в ръката й и седна до нея. Преди Тед да влезе в кухнята, младата жена беше успяла да се посъвземе.
— Ричардсън е съгласен – съобщи той. – Ще бъде тук след три часа. Обърна се, за да вдигне слушалката на телефона, който звънеше. – Да. Тя е тук, но не приема обаждания… – Той се намръщи, после закри слушалката с ръка и се обърна към Джули: – Някаква жена на име Маргарет Станхоуп. Казва, че било спешно. Тя кимна, преглътна и пое слушалката.
— Обаждате ми се, за да злорадствате ли, госпожо Станхоуп? – горчиво попита.
— Не – отвърна бабата на Зак. – Обаждам се да ви помоля, да ви отправя горещата си молба да го предадете, ако знаете къде се намира, преди още някой невинен човек да бъде убит.
— Неговото име е Зак!
Жената рязко пое дъх, но когато отново заговори, гласът й издаваше болка подобна на тази, която изпитваше и Джули.
— Ако имате представа къде е Зак – помоли тя, – ако знаете къде е внукът ми, моля ви, в името на Бога, спрете го!
Враждебността на Джули се изпари, когато долови страданието в този надменен глас. '
— Ще го направя – прошепна.
ПЕТДЕСЕТ И ПЕТА ГЛАВА
— Благодаря ви от името на екипажа на полет 614, че летяхте с нас. И не забравяйте – бодро напомни стюардесата, че ние сме въздушната линия, която ви отвежда до целта двайсет минути по-рано от времето, посочено в разписанието. – Гласът й стана делови: – Моля, затегнете коланите и останете по местата си до приземяването на самолета.
Джули седеше в дъното на претъпкания самолет между Тед и Пол Ричардсън. Тя силно стисна ръката на брат си – стомахът й се свиваше, докато самолетът се приземяваше. Сърцето й крещеше, че това, което прави, е погрешно, съвестта й сочеше, че е правилно. Пол Ричардсън забеляза, че тя започна да диша учестено, и пое другата й ръка в своята.
— Спокойно, скъпа. Още малко и всичко ще е приключило. Всички изходи на летището са затворени.
Джули отмести погледа си от пътниците, които ставаха и прибираха багажа си.
— Не мога да го направя. Не мога. Ще полудея. Той стисна по-силно студените й пръсти.