— Поемай бавно и дълбоко дъх.
— Не позволявай на никого да го нарани – напрегнато прошепна тя. – Обещай ми, че няма да позволиш!
Пол се изправи едновременно с пътниците на предната седалка и нежно я побутна да направи същото. Тя се отскубна от него.
— Обещай ми още веднъж, че няма да позволиш той да пострада!
— Никой не иска той да пострада, Джули. Нали затова дойде. Искаше да се увериш, че той ще бъде здрав и читав, и аз ти обясних, че няма да има никакво насилие, ако Бенедикт те види и повярва, че сме те хванали по средата на пътя. Не помниш ли?
Тя рязко закима и се отправи напред. Ричардсън я придържаше за лакътя.
— Добре, това е всичко. С Тед ще вървим на няколко крачки зад тебе. Не се страхувай. Моите хора са край изхода и отвън и твоята сигурност е първата им грижа. Ако Бенедикт започне да стреля, те ще рискуват живота си заради тебе.
— Зак никога няма да ме нарани! – презрително отбеляза тя.
— Той не е с всичкия си. Не знаеш какво може да направи, когато разбере, че си го измамила. Затова независимо от всичко ще се преструваш, че си на негова страна, докато не го задържим на сигурно място. Говорихме за това и преди, нали си спомняш? Всичко ли ти е ясно?
Джули искаше да закрещи, че нищо не й е ясно.
— Добре. Сега е твоят ред – каза той, като спря на вратата и внимателно й помогна да облече палтото си. – След пет минути всичко ще е свършило. Мисли постоянно за това – само още пет минути. И не забравяй, не го търси. Остави го той да те намери.
Агентът спря, като я наблюдаваше как бавно слиза по стълбата на самолета, и я остави да се отдалечи на няколко крачки от тях. После двамата с Тед тръгнаха заедно. Когато се отдалечиха достатъчно, така че екипажът да не чува думите им, Тед яростно изсъска:
— Нямаш право да я подлагаш на всичко това. Сам каза, че летището е пълно с агенти на ФБР и мексикански полицаи. Нямаш нужда от нея, за да го заловиш.
— Тя настоя да дойде, за да се увери, че няма да го наранят, и ти го знаеш.
Разтреперана Джули влезе в шумния проход, където чакаха посрещачите. Погледът й търсеше висок, тъмнокос мъж и когато не успя да го види, премина от прохода в терминала и се поколеба, застинала от противоречивите чувства на облекчение и паника.
— Пардон, синьорита – извика някакъв мексиканец и се втурна бързо край нея, явно за да не изпусне полета си.
— Извинете – каза друг мъж, след като я блъсна грубо – беше много висок и тъмнокос и лицето му беше извърнато встрани.
— Зак! – ужасено прошепна тя и бързо се обърна. Трима мексиканци, облегнати на колоната, се втренчиха в нея, после в мъжа, после отново в нея и тя ги забеляза в същия момент, когато успя да види лицето на мъжа. Не беше Зак.
Високоговорителите гърмяха в ушите й: „Полет 620 от Лос Анджелис пристига на изход А-64. Полет 1152 от Финикс пристига на изход А-23. Полет 134…”
Тя вдигна разтрепераната си ръка, за да отметне косата от челото си. После тръгна забързано с невиждащ поглед надолу през терминала. В момента й се искаше всичко да свърши, без тя да присъства. Още четири минути. Ако върви бързо, мислеше си, и без да се оглежда вляво и вдясно, Зак може би щеше да се измъкне иззад някоя колона и когато се появи на вратата, те ще го хванат и всичко ще свърши.
„Моля те. Господи, нека свърши по-скоро. Не им позволявай да го наранят. Нека свърши бързо. Нека той да не пострада. Нека свършва по-скоро.”
Тя премина покрай пътниците, които излизаха от препълненото с хора помещение, където се извършваше митническата проверка, и без да забавя ход, погледна нагоре към табелката със стрелка, която сочеше: „Край на терминала”, после продължи в тази посока. „Не ги оставяй да го наранят… Не им позволявай да му причинят болка… Нека не е тук – молеше се тя, докато вървеше. Още две минути. Отпред бяха вратите, които водеха към силно осветената зона, където с пуснати фарове чакаха таксита и коли. – Нека не е тук. Нека да не е дошъл. Нека не е тук. Нека не е тук. Нека не е… тук.”
Нямаше го.
Застина на мястото си, безразлична към факта, че веселите бъбриви хора я блъскат. После бавно се обърна. Погледът й премина през Пол Ричардсън, който спря погълнат от разговора си с Тед… покрай група смеещи се мексиканци… покрай висок, прегърбен, възрастен мъж, който носеше куфар… Той сведе глава… Покрай една майка с… Старецът! Джули бързо го погледна отново точно когато той бавно вдигна глава и погледна към нея… топли, кехлибарени очи.
Душата й закрещя безмълвно предупреждение към него. Тя бавно пристъпи напред, после се затича, като си проправяше път през тълпата. Трябваше да застане между него и заплахата, но в същия момент прогърмя мъжки глас: