— НЕ МЪРДАЙ, БЕНЕДИКТ!
Зак застина, някакви мъже го сграбчиха и го изблъскаха до стената, но очите му не се отделяха от Джули – искаха да я предупредят да стои настрани. Летището беше обхванато от всеобща паника. Пътниците крещяха, докато правеха път на мексиканските федерални ленти, които се втурнаха напред с насочени пистолети, и Джули чу собствените си викове:
— Не го наранявайте! Не му причинявайте болка!
Ричардсън я сграбчи и я обърна с лице към себе си.
— Те му причиняват болка! – крещеше тя и се опитваше да се освободи от ръцете му, за да вижда през мъжете, които бяха наобиколили 3ак. – Те му причиняват болка!
— Всичко свърши! – извика в ухото й Пол. Опитваше се да я задържи и успокои. – Всичко е наред. Вече свърши!
Най-после думите достигнаха до съзнанието й и тя застина. Наблюдаваше в безмълвно страдание полицаите, наобиколили и претърсващи Зак по заповед на нисък, добре облечен мъж с оредяла коса, който неочаквано беше поел ръководството на операцията в свои ръце. Той се усмихваше, докато мексиканските полицаи претърсваха Зак, и тя го чу да казва:
— Връщаме се у дома, Бенедикт, и ще бъдем заедно още дълго, дълго време…
Думите му бяха прекъснати от един от федералните, който измъкна нещо от джоба на арестувания и протегна ръка.
— Какво е това? – изрева ниският.
Федералният пусна предмета в ръката му и тялото на Джули изстина, щом забеляза злобната усмивка, която се появи на устните му. Той премести поглед от предмета в ръката си към безизразното лице на младия мъж.
— Колко трогателно! – изрече подигравателно, после внезапно се обърна и се насочи към Джули.
— Хадли, началникът на затвора в Амарило – представи се и протегна ръка. – Обзалагам се, че това е било предназначено за вас.
Тя не реагира, не можеше да помръдне, тъй като Зак я гледаше в момента и погледът му я накара да поиска да умре. Безмълвно той й казваше, че я обича, че съжалява. Казваше й сбогом.
Защото той все още смяташе, че тя ги е довела при него случайно.
— Вземете го! – с ужасяващ глас каза Хадли. Стресната, тя механично протегна ръка.
Предметът, който той пусна в ръката й, беше тъничка диамантена сватбена халка.
— О, не… – простена тя и я притисна до гърдите си. Сълзите се стичаха по страните й. – Не, Господи, о, не…
Хадли й обърна гръб и се насочи към мексиканските полицаи.
— Изведете го оттук – нареди, като кимна рязко към вратите, пред които незабелязано бяха спрели десетина полицейски коли. Но когато федералните изблъскаха Зак напред, мъжът, изглежда, реши, че е пропуснал нещо.
— Чакайте малко – отсече той, после се обърна към Джули точно когато Зак беше избутан пред нея и изрече с мазна, злобна усмивчица: – Госпожице Матисън, извинете ме за грубостта. Все още не съм ви благодарил за съдействието. Ако не беше вашата помощ при поставянето на клопката, може би никога нямаше да заловим Бенедикт.
Зак рязко вдигна глава и я погледна. Тя видя как болката в очите му отстъпва място на недоверие. После на омраза, толкова дълбока, че мускулите на лицето му се свиха от ярост. Той се изви в ръцете на мъжете, които го държаха, и се дръпна към вратата.
— Дръжте кучия син! – извика Хадли. Уплахата в гласа му хвърли федералните в паника и палките им засвистяха във въздуха.
Джули чу ударите и видя как Зак се свлича на колене на пода. Когато те вдигнаха палките си, за да му нанесат нови удари, тя се изтръгна от ръцете на Пол и се нахвърли върху Хадли. Обляна в сълзи от обезумяващата болка, която изпитваше заради мъжа на пода, заби нокти в лицето му и започна да го рита в безумната си ярост. Мъжът сви юмрук, за да я удари, но беше спрян от предупреждението на Пол:
— Мръсно садистично копеле, само да я докоснеш и ще ти изтръгна гръкляна! – Обърна се и извика на един от мъжете: – Доведете проклетия лекар! – После нареди на Хадли: – И изведете Бенедикт оттук!
Джули леко се свлече в ръцете му.
ПЕТДЕСЕТ И ШЕСТА ГЛАВА
В последвалите седмици Джули се справяше по единствения начин, който знаеше – избягваше телевизията и радиото, работеше и се нагърбваше с колкото се може повече обществени и църковни дейности. Непрекъснато беше заета с нещо – чак до вечерта, когато изтощена се отпускаше в леглото си. Пое допълнителни часове в училище, доброволно се съгласи да оглави кампанията за събиране на пари за църквата и прие председателския пост на комисията, отговаряща за организацията на тържеството по случай двестагодишнината от основаването на Кийтън. Празненствата трябваше да се проведат през последната седмица на май и включваха разнообразни забавления. Никой в градчето не изпитваше съмнения относно причината за безкрайната трескава дейност на Джули, но дните се нижеха един след друг и хората в града все по-рядко й отправяха състрадателни погледи. Вече никой не беше толкова наивен или безсърдечен да я поздравява за смелостта, че е предала мъжа, когото очевидно обича.