Забеляза, че лицето й помръква, и протегна ръка през седалката, за да прегърне вдървените й рамене.
— Съжалявам. Очевидно съм просто един ревнив мухльо, който излиза извън нервите си заради необичайно близките отношения между съпругата му и нейния баща. Ще ми простиш ли? – Тя кимна и потри буза в ръката му, но хубавото й лице остана замислено и той го забеляза. – Още не си ми простила. Явно извинението не е достатъчно. Заслужавам ритник по задника. Заслужавам – поколеба се, докато измисли нещо – за наказание да те заведа довечера в ресторанта на Антъни и да ти поръчам най-скъпата вечеря в Лос Анджелис. Ще си седим там и всички ще зяпат жена ми.
Тя му се усмихна и на лицето й се появиха прочутите трапчинки. Той погали страната й и тихо каза:
— Обичам те. Емили. – После добави шеговито: – Обичам те въпреки смешните ямички на лицето ти. Не всеки мъж може да пренебрегне дефект като този, но аз съм способен на това.
Смехът й го накара да се усмихне, но усмивката му угасна от проверката, на която тя го подложи.
— Достатъчно ли ме обичаш, че да се съгласиш да ме откараш първо до жилището на баща ми, преди да отидем на вечеря?
— Защо? – попита с раздразнение той.
— Защото искам да поговоря с него за парите, които е инвестирал при Тони. Не мога да го проумея и това ме побърква.
— Ще се съглася – каза Дик и зави към квартала, в който живееше баща й. – Обичам те достатъчно, за да го направя.
Емили натисна звънеца на вратата и зачака. След известно време баща й отвори с чаша уиски в ръка.
— Емили, мъничката ми – изговори завалено. Очите му бяха зачервени, а лицето му – небръснато от три дни. – Не знаех, че ще дойдеш тази вечер. Без да обърне внимание на съпруга й, той я прегърна през раменете и я дръпна навътре.
Беше пиян. Младата жена го осъзна с болка и разочарование, докато оглеждаше мрачното му жилище. Не мъртвопиян, но достатъчно, че да залита. Някога беше абсолютен въздържател, но през последните няколко години запоите му все повече зачестяваха.
— Защо не светнеш някоя лампа – предпазливо предложи тя, като се пресегна и светна само една от лампите в хола.
— Обичам тъмнината – отвърна той и загаси отново светлината. – Чувствам се по-сигурен и по-спокоен.
— А аз предпочитам малко светлина, за да не се спъне Емили и да се пребие – твърдо каза Дик и светна лампата.
— На какво дължа посещението ти? – попита я баща й, сякаш съпругът й не съществуваше. – Ти вече не идваш да ме виждаш.
— Идвах два пъти миналата седмица. Сега трябва да обсъдим някои делови въпроси, ако имаш желание. Счетоводителят на Дик иска някои неща да бъдат изяснени, за да може да определи размера на данъците ни.
— Разбира се, разбира се. Няма никакъв проблем, миличка. Ела и кабинета ми, където държа всичките ти документи.
— Трябва да се обадя на няколко места – обърна се Дик към съпругата си. – Поговори с баща си, докато позвъня от телефона в…
— В кухнята – уточни тя и той се отправи натам.
Емили последва баща си по стълбите към спалнята, която беше превърнал в кабинет още преди години. Той седна зад бюрото, чийто плот беше единствената чиста повърхност в къщата. Бюфетът и рафтовете с наредени папки бяха покрити с десетки нейни снимки, поставени в рамки: Емили като бебе, едва проходила, Емили на четири годинки, Емили в къса рокличка на балерина, в костюм за Хелоуин, в костюм за първата си роля, Емили на тринайсет години. Емили на петнайсет с букет цветя на корсажа. Сега Емили за пръв път осъзна, че той присъства с нея на почти всички. И после забеляза и нещо друго – светлината от лампата на прашното му бюро блестеше ярко върху стъклото на снимките, сякаш наскоро са били почиствани.
— Какво искаш да знаеш, миличка?
— Татко, ти знаеш колко съм ти благодарна за попечителството на парите ми и за това, че толкова години се грижиш за финансовите ми въпроси. Знаеш го, нали?
— Разбира се, че го знам. Спестявал съм всеки цент, който си спечелила, и съм го пазил зорко. Никога не съм взимал нещо за себе си, освен заплатата от двайсет долара на час, и то по твое настояване. Беше толкова сладка тогава – с носталгия си припомняше той, – беше само на шестнайсет години, но твърдо се противопостави на баща си – като зряла жена. Каза ми, че ако не приема повишението на заплатата си, ще ме уволниш.
— Точно така беше – разсеяно каза тя. – Затова не искам дори и за момент да си мислиш, че се съмнявам в почтеността ти, когато ти задам следващия въпрос. Не се оплаквам за изгубените пари.