— Чувал съм – сподели той, – че Бенедикт е необщителен тип, който не обича особено шумните, продължителни събирания. Поне това тук не му харесва.
Тя застана сериозно, очите й потърсиха неговите.
— Наистина ли? Имаш ли някаква идея защо?
— Предполагам, че точно сега не съм в настроение.
— Преча ли ти на работата? – Мередит хвърли поглед към дебелите папки на масата.
— Ни най-малко. Компанията ти ми е приятна. – Зак се огледа в очарователната двегодишна дъщеричка на семейство Феръл. Очакваше тя да влети в стаята с разперени към него ръце, за да я прегърне – Къде е Мариса?
— Пие чай с Джо преди следобедния си сън.
— Малка кокетка – каза той, като погледна към старинния сервиз от китайски порцелан, който икономката му беше поставила на масичката за кафе. – Обеща, че ще пие чай с мен!
— Не си го и помисляй дори – предупреди го Мередит – да позволяваш на Мариса да докосва тези красиви чаши. В последно време е решила, че след като изпие чая, трябва да хвърли чашата на земята.
Мат влезе в края на този разговор.
— Очевидно прави така, защото й казах, че е принцеса. И наистина е. Къде е Джо? Трябва да го изпратя…
Сякаш отгатнал намеренията му, О'Хара влезе в солариума, но не се усмихна.
— Зак, икономката ти ме спря в коридора. Дошъл е един агент на ФБР и сега тя е в паника. Името му е Пол Ричардсън. Чака те в библиотеката.
Зак тихо изруга и тръгна към вратата.
— Зак? – извика зад него Мат – Сам ли ще разговаряш с него? Или пред свидетели?
Той се поколеба:
— Пред свидетели, ако нямате нищо против.
Двамата с Мередит го придружиха до облицованата с махагон библиотека.
Зак студено изгледа високия тъмнокос мъж, който разглеждаше книгите, и изчака приятелите си да се настанят удобно, после седна зад бюрото си и рязко се обърна към посетителя:
— Мога ли да видя картата ви.
Федералният агент измъкна картата и му я показа.
— Снимката е стара, но човекът прилича на вас – отбеляза Бенедикт,
— Да си спестим времето – отвърна Пол със същия нелюбезен тон. – Разбрахте кой съм още когато ме видяхте. Бях в Мексико Сити.
— Така или иначе нямам никакво намерение да говоря с вас или с който и да е от ФБР без присъствие на адвокат.
— Посещението е лично, неофициално. Освен това няма нужда да казвате каквото и да било. Искам само да ме изслушате.
Вместо да го покани да седне, Зак леко наклони глава в очакване. Като потисна раздразнението си от насоката, в която разговорът беше тръгнал, Ричардсън седна, остави куфарчето си на земята и започна:
— Всъщност предпочитам да обсъдим въпроса насаме… без господин и госпожа Феръл.
— Вашите предпочитания изобщо не ме интересуват – заяви домакинът. – Да чуем какво имате да ми кажете.
Пол прикри яростта си зад хладна любезност:
— Ще започна, като ви припомня, че се намирате в изключително деликатно положение относно отвличането на Джули Матисън. Ако реши да ви даде под съд, има вероятност да се озовете отново в затвора за онова, което сте й причинили. Лично на мене – любезно прибави – това би ми доставило огромно удоволствие.
Когато презрителната му забележка не оказа никакво въздействие върху Бенедикт, реши да опита с откровеност:
— Вижте, в замяна на моята лична гаранция, че тя няма да ви даде под съд, ще ви помоля да ми отделите пет минути и да чуете онова, което имам да ви кажа.
— Доколкото разбирам, това, което току-що чух, беше учтива молба.
Пол едва се сдържа да не го удари.
— Да.
Зак погледна часовника си.
— В такъв случай имате четири минути и петдесет секунди.
— А имам ли вашата дума, че ще ме изслушате докрай?
— Ако успеете да се вместите в четири минути и четиридесет секунди. Златната писалка в ръката му започна да почуква по бюрото – явен знак за нетърпение, и агентът започна да говори сбито и ясно:
— За да не се съмнявате в достоверността на информацията ми, искам да разберете, че аз се занимавах със случая ви. Бях в Кийтън, докато Джули беше с вас в Колорадо. Бях там, когато тя се завърна, и когато напуснахме града, наредих да я държат под постоянно наблюдение, защото имах предчувствието, че ще се опита да се свърже с вас или вие с нея. Тя позвъни на мене вечерта, преди да тръгне за Мексико Сити. Така… Независимо от това какво си мислите и как го представят средствата за масова информация, гарантирам, че Джули дойде при вас в Мексико не за да ви постави клопка и да ви предаде на нас. Истината е, че до онази вечер, преди да тръгне натам, ние нямахме дори и бегла представа за намеренията й. В края на краищата тя е била обзета от паника и ми позвъни по две причини. Преди да тръгне за Мексико, е посетила вашата баба Маргарет Станхоуп, следвайки някаква налудничава идея да ви помири. Вместо да постигне целта си, намерила доказателства, че сте признали случайното убийство на брат си, и била информирана, че баба ви е убедена, че сте убили момчето предумишлено, а по-късно и съпругата си. Джули се е върнала от Риджмонт и същата нощ са съобщили, че членовете на снимачния екип на „Съдба” получават телефонни заплахи, вероятно от вас, но въпреки това е продължила да ви вярва. В нощта, преди да замине съобщиха за убийството на Тони Остин и едва тогава тя ни уведоми за намерението ви да се срещнете с нея в Мексико Сити.