Зак я изхвърли от мислите си и погледна навън. В дома му се бяха събрали най-красивите жени на света. Той започна да ги наблюдава. Търсеше подходящата жена – жена с прекрасни очи, нежни устни и гъста, лъскава коса… чувствителна, умна жена с цели и възгледи… жена, която да стопи леда в душата му. Отдръпна се от прозореца и тръгна към апартамента си, за да се преоблече. Нямаше достатъчно голяма огнена факла на света, която да разтопи хладината му и да го накара да се чувства така, както се чувстваше в Колорадо. А дори и да съществуваше, той нямаше да позволи да му се случи отново. Да се държи като влюбен глупак не беше в стила му. Трябва да не е бил на себе си в Колорадо. При нормални обстоятелства не би изпитал подобни чувства към никоя жена. Никога.
Трябва да бъде по-внимателен към гостите си, отколкото беше днес, закле се той. С това решение хвърли ризата си на леглото. Зад него вратата се отвори и той се обърна.
— Навсякъде те търсих, Зак – каза червенокосата жена с подканваща усмивка – гърдите й се поклащаха съблазнително в дрехата с гол гръб, бедрата й се полюшваха в дългия копринен панталон, бижутата й проблясваха. – И те открих точно когато се събличаш. Не е ли това удивително съвпадение.
— Удивително е – излъга Зак, като се опитваше да си припомни коя е тя. – Но спалните са за това, нали?
— Не само за това – прошепна тя, като плъзна дланта си по гърдите му.
Нежно улови ръцете й.
— По-късно – каза и я отпрати. – Трябва да взема душ и да отида долу. Все пак съм домакин.
ШЕСТДЕСЕТ И ПЪРВА ГЛАВА
Зак се смееше на някаква шега, когато забеляза Мередит, която прекоси двора с огромния кафяв плик в ръка. Усмивката му угасна.
— Извинете ме за момент. Чудех се къде сте с Мат – каза той с най-обезкуражаващата си усмивка, като внимателно избягваше да поглежда към плика в ръката й. – Още не си се преоблякла.
— Бяхме във всекидневната. Гледахме нещо на видеото – отвърна тя и той забеляза, че очите й са подути, като че ли е плакала. – Мога ли да говоря с теб насаме?
Нямаше избор и я последва в къщата. Когато влязоха в библиотеката, попита:
— Какво си намислила?
— Мисля за съдържанието на този плик.
— Помолих те да унищожиш онова, което е в него.
— Да. Но сега аз искам да те помоля за нещо.
— Какво?
— Чувстваш ли се задължен на Мат за това, което направи за тебе, докато беше в затвора?
Той кимна.
— Добре. Мат няма да използва приятелството ви, за да те помоли за някаква услуга.
— Но ти ще го направиш.
— Прав си. В отплата за годините на преданост и помощ от негова страна те моля за услуга. Ние искаме да седнеш тук, да изгледаш тези видеокасети и да прочетеш това писмо.
Той стисна зъби, но кимна и понечи да стане.
— Ще го направя по-късно.
— Услугата е твърде дребна. Само половин час от времето ти – не отстъпваше тя.
— Добре – рязко отвърна той. – Ще ми позволиш ли да го направя насаме или искаш да останеш, за да си сигурна, че ще изпълня обещанието си.
Тъй като беше спечелила, Мередит се съгласи с обезоръжаваща любезност.
— Вярвам ти. Благодаря. – Пъхна първата видеокасета във видеото и му подаде дистанционното управление. – Наблюдавай Джули във втората касета.
Когато тя напусна стаята, Зак натисна бутона „Старт”, но стана и отиде до бара. Само споменаването на името на Джули го изпълни с желание да удави чувствата си в алкохол. С презрителна усмивка се върна до бюрото си, седна и кръстоса ръце. Въпреки че беше подготвен за образа и гласа й, той трепна, когато незабравимото й лице го погледна от екрана. Когато тя заговори, първата му реакция беше леко учудване от спокойствието й пред около двеста репортери.
Няколко минути по-късно бавно остави чашата и смръщи поглед в недоверие към това, което виждаше. Противно на факта, че той я беше отпратил от Колорадо с намерението да смаже всяко нейно чувство към него, тя гледаше в камерата и се опитваше доста успешно да представи пленничеството си като шега, а Зак като герой, който находчиво й беше попречил да избяга на пътната отбивка и после бе рискувал живота си, за да я спаси при потока.